1. ЛИТЕРАТУРА
ТЕМА 1
Човешката словесност - същност, възникване, развитие и роля за
социокултурното формиране на човешката общност. Устното и
писменото слово в Античността. Митологична и фолклорна устна
словесност. Особености. Мит и митология.
1. Човешката словесност - същност, възникване, развитие и роля за социокултурното
формиране на човешката общност. Човешката словесност е явление на културата, което
възниква като потребност от общуването на човека с Другия и предаването на информация.
Основният инструмент на човешката комуникация е езикът. Да изразиш самия себе си чрез езика,
това значи да направиш от себе си обект за Другия и за самия себе си. "Езикът, думата – това е
почти всичко в човешкия живот" (Бахтин).
2. Устното и писменото слово в Античността. Двете основни действия, отнасящи се до
контекста на комуникацията – говорене и писане – формират два различни типа култури – устната
и писмената. Първичната и естествената комуникация е устната. Контекстът при нейното
провеждане естествено спомага за адекватното разбиране между участниците. Устното слово е
свързано преди всичко с гласа. Устната и писмената култура са свързани с разделението на т.н.
"затворени" и "отворени" общества. Затвореното общество е общество на устната култура.
Ограничена в сравнително малък периметър, лесно се прекъсва от исторически обстоятелства.
В писмената комуникация отправителят отсъства физически (вместо говорител имаме автор
на текста), т.е. разкъсана е връзката между отправител и получател; няма го предметът, за който се
говори, не е ясно и за кого е предназначено изказването. Тогава текстът започва да означава много
повече, независимо от авторовото намерение. Ето защо писменият текст използва определени
правила, нямащи нищо общо с непринуденото и естественото говорене. Затова и литературата е
споена с писменото слово.
3. Митологична и фолклорна устна словесност. Особености. Мит и митология.
3 1 Митологична устна словесност. Митологичната култура е култура на родово-племенната
общност. Територията и центърът на племето са територия и център на света. Всичко извън него е
чуждо. Индивидът (особено в земеделските племенни общини) се отъждествява не със
собствените си интереси, интуиция или опит, а с начина на поведение и системите от чувства,
развити и поддържани от затвореното общество. Ритуалните практики се опитват да подредят този
"среден" (между "горния"- небесния и "долния"- демоничния) човешки свят и да възвестят
небесния ред на земята.
3.1.1.Митологичен модел на света – модел за идейно осмисляне на действителността ( природна
и социална)
3.1.2.Митичното пространство – един от най- важните елементи на митологичния модел на
света. Светът се представя пространствено благодарение на границите, които митичният човек
полага. Основно митичното пространство се дели на свято и профанно (обичайно, банално,
общодостъпно). То действа като схема, която ориентира целия свят по нея. Митологичната
представа за пространството възниква от нуждата за ориентиране на хората сред света, в който
живеят. Това изисква те да ―намерят‖ стабилна неподвижна точка и по нея да ―огледат‖
Света, да го направят ―свой‖. Така се появява идеята за ―свещения център‖ и чрез ориентацията на
целия свят около центъра се конструира мито-ритуалният образ на пространството. Така в
първичния мит и в практиката на архаичния ритуал светът се свежда до комплекс от
противоположни посоки. Тези посоки са натоварени с положителен и отрицателен характер:
непосредствена ориентация - ляво и дясно, отпред и отзад и особено горе и долу; също и
световните посоки - юг и север, изток и запад. Своята обитаема територия традиционното
общество определя като Космос (от стгр. cosmos, ―ред‖, ―подреденост‖, ―устроеност‖, ―световен
ред‖, ―мироздание‖, ―свят‖, ―украса‖, ―красота‖), а ―другия свят‖ - като Хаос (от стгр. khaos,
―раззинала се уста на звяр‖, ―зев‖, ―зейнала бездна‖, ―пусто, празно пространство‖), населен със
зли духове, демони, ―чужденци‖. Смята се, че хаосът е първичен и че първоначално той е бил

2. целият свят, после по една или друга причина се появява космосът, който отнема ―територии‖ от
хаоса. Следователно непознатата, чужда и плашеща територия на Хаоса може да бъде отвоювана
за Космоса. А овладяването на нови земи е вечен човешки стремеж. Така се раждат митичните
сюжети за борбата на светлото божество със злия демон на хаоса
Хоризонтален пространствен модел . Митичните представи за пространство се
структурират в два модела в зависимост от това дали въображаемата пространствена конструкция
е ориентирана в хоризонтална или вертикална посока. Съответно се формират хоризонтален и
вертикален пространствени модели. Хоризонталната ориентация се осъществява въз основа на
опозицията “център-периферия”. Центърът в митовете е опорната точка на света. Той
концентрира в себе си всички високи стойности на света и човешкото съществуване, той
потвърждава сигурността на космоса, той олицетворява светостта на света като божествено
творение. Периферията е зона на несигурността, там светът е изпълнен с елементи на хаос,
място, което е населено със злонамерени свръхестествени същества - дракони, великани и други.
Вертикален модел на света. Обикновено се състои от три пространствени зони: горна,
средна и долна. Горната зона е територията на боговете, средната е светът на хората, долната е
царството на смъртта. Човекът на митологичното мислене използва различни конкретни образи, за
да означи различните нива на този космичен модел - планина, дърво, храм, дом или надгробна
могила. Тези образи същевременно символизират сакралният ―център на света‖, обобщен с
понятието ―световна ос‖. Особено е характерен образът на т. нар. Световно дърво: светът се
представя като огромно космично дърво, неговата корона е горният небесен свят, стволът пък е
илюстрация на средният свят на хората, а корените са ―подземното царство‖. Знаковата белязаност
на тези три зони се подсилва и от съпътстващи символни образи. На върха на короната на
Световното дърво са разположени небесните светила (Слънцето и Луната) или там е кацнал орел,
стволът (―средната зона‖) символично е обвързан с образите на елена, коня, кравата и, разбира
се, с човека, а ―долната зона‖ - със змията, жабата, мишката, мечката.
3.1.3.Митичното време. Времето за човека с митологично съзнание не е еднородно, нито
непрекъснато. Съществуват интервали: свещено (сакрално) време - най-вече времето на
празниците. Съществува обаче и профанно време - обикновеното всекидиевие, лишено от
високите стойности на мита и ритуала.
3.1.4. Митичното мислене. Първобитният човек има сензорни (сетивни, чувствени) представи за
реалната действителност, но им придава, превеждайки ги във възприятия, съвсем друго, нереално
значение. Затова системата от образи са митотворчески по съдържание и примитивно-реалистични
по структура. Митологичното мислене е конкретно и образно. Мисленето с образи обаче също
може да изрази обективната действителност. Друга негова характеристика е неспособността
отчетливо да раздели обект от субект (Аз и света), материално и идеално (предмета и думата),
вещта и нейните атрибути, единично и множествено, статично и динамично. Митичното мислене
не протича по логиката на причината и следствието, по която протича мисленето на съвременния
човек. То може да свърже предмети и явления само защото са близки, съседни, а не защото имат
някаква същностна връзка. И пространството, и времето в митичното мислене са овеществени:
пространството се мисли като вещ, а времето се "отброява" на пространствени отрязъци.
4. Мит и митология.
4.1. Мит - означава слово-разказ. Митът е свещен разказ с богато символично значение. Той е
свещена история, но не история в
обикновения смисъл на думата. Да се разкаже една свещена история, означава да се разкрие
някакво тайнство, защото действащите лица в мита не са обикновени човешки същества - те са
богове и герои. Митът е разказ за подвизите на тези свръхестествени същества, които са се
случили в изначалните времена - тогава, когато се е създавал светът. Свързван е с религиозните
ритуали и други подобни суеверни практики във всички исторически епохи. Персонажите на
мита са свръхестествени същества - богове или легендарни герои, които извършват своите
деяния в легендарните времена. Митът разкрива тяхната творческа активност и извежда на показ
жизнено значимия свещен характер на техните подвизи. Тотемизмът като специфична форма на

3. човешкото мислене се свързва с вярата в кръвното родство на някое животно (по-рядко растение,
предмет) с членовете на племето.
4.2.Видове митове:
4.2.1Космогонични митове - разказват по какъв начин е възникнала вселената. Митичното
обяснение на устройството на света и на съставящите го обекти и характеризиращите го явления
се извършва чрез разказ или ритуална игра за тяхното последователно и взаимно мотивирано
пораждане. Така например ритуалният празник за отбелязването на новата година символично
възпроизвежда първоначалната кризисна ситуация, когато от хаоса се поражда космосът.
4.2.2.Теогонични митове- разказват за последователното раждане на няколко поколения
божества. Тези божества съграждат и подреждат света.
4.2.3.Антропогонични митове – разказват какъв е произходът на човека, как се е появил на този
свят. Това са сюжети за създаването на човека и човешкия род.
4.Митология. Понятието „митология― има две основни употреби. В най-явния си аспект под
митология се разбира системата от митове на даден колектив (родови, племенни, културни,
религиозни общности). С други думи може да се говори за отделни митологии - старогръцка
митология, индийска митология, келтска митология, християнска митология. Във втората си
употреба понятието вече се разбира като „митология изобщо― - като всеобщо културно
достижение на цялото човечество, на световната цивилизация – един от основните начини, по
които се проявява традиционната култура.
5. Фолклорна устна словесност- Терминът фолклор е създаден от У. Дж. Томс през 1846 г. от
словосъчетанието folk – "народ" и lore – стара дума, означаваща "знание". С него той именува
съвкупност от простонародни стари обичаи. Другото терминологично словесно съчетание, което
широко се употребява и е свързано пряко с развитието на словесната култура, е "народно
словесно творчество". Появата на необходимостта от обособяване на отделно понятие, което да
назове словесната култура на по-ниските социални слоеве е свързана с отделянето на два полюса,
които пораждат напрежение между доминиращата официална, "висока", култура и културата на
колективното съзнание, която няма претенциите за елитарност. Фолклорът е самото знание на
народа, а фолклористиката е науката, която го изследва.Фолклорни жанрове :лирика
(обредни, митически, исторически фолклорни песни); епос: юнашки песни, жанрово гравитиращи
ту към лириката, ту към лироепоса; лироепос: балади; проза: приказки; предания и легенди;
пословици, поговорки, гатанки.
ТЕМА 2
Старогръцка митология - особености и еволюция. Основни
митологични цикли. Митологията според Омир и Хезиод.
Героичният свят според старогръцката митология.
1.Старогръцка митология - особености и еволюция. Понятието "мит" в старогръцката
култура. Понятието "мит" е наследство от античната култура и на старогръцки означава "слово".
Затова гръцките митове може да се назоват "слово" за боговете и героите. Мит е свързаното слово
в неговата първична неразчлененост, смислова обобщеност и пълнота на езиково изразяваните
представи.
2.Първичен и вторичен етап на старогръцката митология За митологията на Древна Гърция
днес може да се съди само от традиционните сказания, образи и мотиви в литературата и
изкуството (живопис, скулптура, керамика и др.). С други думи днес ние познаваме само
вторичния етап от развитието на старогръцката митология. Системата от първични митове е
безвъзвратно загубена и само отделни сюжети и образи може да се възстановяват с повече или по-
малко приблизителна точност. Така, че популярните днес "старогръцки митове и легенди" са по-
късни вариации на архаични сюжети, извършени от първите носители на художественото
съзнание. Сюжетите на митовете и образите на митологичните персонажи вече са повече
литературни факти. Старогръцката митология от времето след Омир няма онези свещени

4. функции, които притежава архаичният мит, от гледната позиция на архаичния човек от
"затворена" общност. Mитовете са само вече част от художествената специфика на литературата и
изкуството, защото за елина след времето на Омир (от VІІ в. пр. Хр.) митът вече не е слово,
изказващо абсолютни и неоспорими истини.
3. Класификация на старогръцката митология. Основни митологични цикли. Старогръцката
митология може да се представи като завършена система с отделни митологични цикли. Оформят
се следните големи групи от митове:
3.1. Космотеогонични – митове за произхода на света и боговете, за сложната и драматична
еволюция от божества на космичните и природни стихии към хармонични божества с
човекоподобен облик и поведение;
3.2. Олимпийска митология - митове за олимпийското поколение богове начело със Зевс и Хера,
за хармонично подредения от тези богове свят и за взаимоотношенията помежду си и с хората;
3.3. Героическа митология - митове за подвизите и паденията на човешкото поколение от
избрани за велики дела герои; тези митове на свой ред са разпределени в т.нар. героични цикли.
В това деление се забелязват двете основни теми на старогръцката митология: грандиозният
преход от "хаос" към "космос"; драматичните отношения между богове и хора.
4.Основни сюжети в старогръцката митология : Произходът на света и боговете; Митът за
Прометей; Митът за Атридите; Тивански митологичен цикъл; Митологичен цикъл за Троянската
война и др .
5.Митологията според Омир и Хезиод. Омир следва индоевропейския вертикален модел. Трима
главни богове, Зевс, Посейдон и Хадес, поделят властта и отговорността за три отделни
пространствени зони. Зевс е бог на небесната вис, Посейдон на морските глъбини и стихии, Хадес
царува в подземния свят на мъртвите. Земята е средищна зона на активността на всички богове.
Наблюдава се свръхсвят на олимпийските богове, свят на обикновените смъртни хора, отвъден
свят на душите на умрелите.В съчинението си « Теогония» Хезиод ( VІІІ в. пр. Хр.) излага
историята на трите поколения на боговете – първото на Уран и Гея, второто на Титаните начело с
Кронос и третото на олимпийските богове начело със Зевс. Идеята му е чрез свещената история
да се представи многообразието на света. Той класифицира божествата и чрез тях описва
природата и човека.
6.Героичният свят според старогръцката митология.
Понятието „герой“. Боговете в старогръцката митология влизат във взаимоотношения със
смъртните, т.е. с хората, и така създават поколението на героите. Герой е характерна персонажна
категория в старогръцката митология, той е син или потомък на божество и смъртен човек. В
Омировите поеми герои се наричат смелите воини и благородните хора, които имат славни
предци. Героят е митологичен персонаж с висока мисия – призван е да изпълнява волята на
боговете в своя земен свят, сред хората и природата. Той трябва да поддържа порядъка в живота,
да прокарва и утвърждава справедливостта, мярата и божествените закони в установения от
боговете свят на хората и категорично да се противопоставя на проявите на ужас и безредие (най-
често въплътени във вид на чудовища и свръхестествени зли сили). Героите всъщност действат в
своя свят вместо боговете, те един вид са пълномощниците на боговете сред хората, затова в тези
митове героите са по правило доста по-активни от боговете. Затова героят е надарен с
изключителни физически качества и свръхчовешки възможности. Героизмът в старогръцката
митология се развива в два етапа. Ранният героизъм представя сцени на двубои на герои с
неимоверна физическа сила с хтонични чудовища. Такива са повечето подвизи на Херакъл,
двубоят на Персей с горгоната Медуза и много други. Късният героизъм е представен от герои,

5. които са повече интелектуализирани, т.е. те в своите деяния разчитат не само на физическата сила,
но и на силата на ума, хитростта и уменията. Героите вече имат определени културни функции.
Дедал е митичният изобретател, Орфей укротява стихиите с магията на музиката, Калхас и
Тирезий са впечатляващи прорицатели, Едип успява да реши загадката на Сфинкс, Одисей е преди
всичко ―хитроумен‖ и ―любознателен‖, а Тезей е законодател и съдник при спорове. Независимо
от характера на героя, той винаги е покровителстван от някое божество (често то е неговият
родител). Религиозното съзнание на древните гърци осмисля следсмъртната слава на героя с това,
че душата на загиналия герой всъщност става благосклонен дух, който покровителства и
защищава своята общност и след физическата си смърт. Така се формира един специфичен гръцки
култ – култът към героите.
ТЕМА 3
Старогръцка литература - историческо развитие. Основни
литературни родове и жанрове /епос, лирика, драма/. Старогръцки
епос- възникване и развитие. Епосът като преход от фолклор към
литература
1. Старогръцка литература - историческо развитие.
1.1.Старогръцката литература има устен характер и истинското и битие е във вид на устен
изпълнителски ритуал - рецитаторското скандиране на аеда и рапсода, пеенето на лирическия
поет и певец, театралното представление, ораторската реч и дори четенето на глас пред слушатели
в дома винаги имат ритуален характер. Тук не става дума за ритуални действия, свързани с
религиозния култ (въпреки че често по време на празници има и литературни изпълнения, дори
под формата на състезания), а за специфична ритуалност на изричането и слушането на
литературните творби през Античността. Произведенията на старогръцката литература са
създадени за публично изпълнение, не за четене в уединение. Четенето наум е непознато почти
през цялата античност. Художествената словесност през тази епоха не се създава за наслада и
съзерцание само от един читател. И най-интимните лирически творби предполагат присъствието
на събеседник.
1.2. Литературата тогава има предимно колективно битие: нейното възприемане винаги е
свързано с общностно съпреживяване - на площада, в двореца, по време на военен поход, в
затворено култово общество или при пир. Колективното общуване е базово условие за
възприемането на литературната словесност. Литературната творба, разбира се, е плод на
авторовата индивидуалност. Тя обаче битува в култура, където индивидуалната ценност е
немислима извън колективната ценност. Устният характер и колективността са
характеристики и на фолклорния тип култура. Специфична черта на старогръцката литература
е нейната обвързаност с митологията като сюжетика, тематика и образност. Причината за
здравата връзката между тези две различни прояви на словесността е може би фактът, че разказите
от старогръцката митология третират човешки съдби, а и самите божества са представени като
човеци със свръхкачества. Така древната митология се оказва отлична помощна база за сюжети,
мотиви и образи на по-късната литературна словесност.
1.3.Старогръцката литература е насочена към миналото, а не към съвремието. Със заемането
на готови и познати за аудиторията сюжети се внушават универсални, ―вечни‖ идеи.
Старогръцката литература дължи на митологията своя художествен поглед към света и човека.
1.4.Синкретизъм на древната поезия изразява неразчленимата цялост и единство на слово,
мелодия и телодвижение (телодвижението включва танц, жестикулации и мимики). Това

6. единство се проявява в различните обредни действия, характерни за родовата община. В него още
в зародиш съществуват все още необособените литературни родове - епос, лирика и драма.
2. Периодизация на старогръцката литература
Културноисторическ
и епохи
Жанрова динамика Представителни автори
Омирова епоха (ХI–
VIII в.пр.Хр.)
Епос (героически,
дидактически) – доминиращ
литературен род
Омир
Хезиод
Гръцка архаика (VII–
VI в.пр.Хр.)
Лирика (декламационна,
песенна) – доминиращ
литературен род.
Епос, драма, проза
Тиртей, Солон, Архилох, Алкей, Сафо
Теспид, Хераклит
Гръцка класика (V–
IV в.пр.Хр.)
Драма (трагедия, комедия) –
доминиращ литературен род
Лирика
Проза (историческа, ораторска,
философска)
Есхил, Софокъл, Еврипид, Аристофан
Пиндар
Херодот, Тукидид, Ксенофонт, Горгий,
Изократ, Демостен, Сократ, Платон,
Аристотел
Елинизъм (краят на
IV–I в.пр.Хр.)
Жанрово многообразие и
плурализъм
Епос
Лирика (идилия, епиграма)
Драма (комедия, мим)
Проза (историческа, ораторска,
философска)
Аполоний Родоски
Калимах, Теокрит
Менандър, Полибий, Менип
Елинско-римски
период (I в.пр.Хр. - IV
в.сл.Хр.
Проза (историческа, ораторска,
философска)
Роман
Плутарх, Лукиан, Марк Аврелий
Ахил Таций, Хелиодор, Лонг
Късна Античност
(IV–VI в.пр.Хр.)
3. Основни литературни родове и жанрове /епос, лирика, драма/. От VIII в. пр. Хр. нататък
започва процесът на последователно формиране на отделните литературни родове на
старогръцката литература чрез отделяне от първичната и единна форма на митичното слово и
тяхното по-нататъшно развитие. Епосът възниква и се оформя около VIII в. пр. Хр. Негов
доминиращ елемент е разказването. Епосът повествува за величави минали времена и внушителни
герои. Лириката възниква и се оформя през VII в. пр. Хр. Тя се основава върху мелодията и
ритъма в словесното изпълнение. В лириката се представят проблеми, свързани с актуалното
битие на елинското общество и индивида, в нея се проявява склонността към обобщения.
Драмата възниква и се оформя в края на VI в. пр. Хр. Основава се върху единството между
слово (монолози, диалози, музикални картини) и телодвижение (действия на сцената, танц,
жестове). В нея се реализират остроконфликтни сюжети с категоричната проблематичност на т.
нар. ―високи въпроси‖.

7. 4. Старогръцки епос- възникване и развитие. Епосът като преход от фолклор към
литература
4.1.Същност на епоса - епосът е най-рано възникналият литературен род в Европа. Древните
епопеи са големи по обем повествователни творби, съчинени в стихове и предназначени за устно
изпълнение пред голям колектив - публика от слушатели. Епическата творба е светогледно
цялостна и универсална - тя е словесно организирано въплъщение на определен образ на света и
обхваща много страни от живота на колектива чрез разказ за деянията на образци-идеали. Във
времената на епоса изкуството е синкретично. Текстът на поемите е неотделим от музиката, а с
нея е свързан и танцът. Изпълнението на епическите поеми е представлявало нещо като
речитативно припяване (рецитация) с музикален съпровод на най-стария струнен инструмент -
форминкс. Легендата приписва създаването на този инструмент на Хермес, който го подарява на
Аполон. Форминксът представлява коруба на костенурка, върху която са опънати кожени струни.
4.2.Особености на епическото слово .Принципи на изображение в Омировия епос .
Обективност - предлага безпристрастна картина за цялостен свят, без да навлиза дълбоко в
психологията на действащите лица в епическия сюжет. Външно изображение - обръща се
внимание върху външната страна на събитията, липсва изображение на вътрешния свят на
героите. Традиционност – с епическото слово се демонстрира ритуално преклонение пред
старината, пред героичното минало. Монументалност - стремеж за всеобхватност на миналото и
настоящето; подробно се описват и най-дребните детайли. Героизъм - героят задължително е
представен в единство със своята общност, той е негов безстрашен водач в битките.
4.3.Видове епос. Митологически епос. Най-ранният епически вид, възникнал и оформил се в
дълбока древност. Той се развива върху основата на митологичната словесност. Негова основна
тема са разказите за създаването и изначалното подреждане на света – т.е. космогонията. В
старогръцката култура няма запазени цялостни образци на митологически епос, отделни негови
моменти са съхранени от Хезиод в неговия епос „Теогония―. Възникването на космоса се
представя като свещен брак между небето и земята (Уран и Гея), а по-късното му развитие - като
резултат от смяната на поколенията в божествения род. Втората голяма тема на митологическия
епос - възникването на човечеството - е слабо развита в стара Гърция. Гърците в по-голяма
степен се интересуват от темата за възникването на културата (материална и духовна) сред хората
и свързаната с нея тема за културния герой (какъвто е Прометей). Друга тема е развитието на
света, което при гърците се представя като деградация от идеал към реалност (това е митът за
четирите века). Тя е разгърната в епическата творба на Хезиод ―Дела и дни‖. Към митологическия
епос условно може да бъдат отнесени и някои от така наречените Омирови химни - тридесет и три
анонимни и приписвани на Омир епически текста, посветени на различни божества от елинския
пантеон.
Героически епос - възниква по-късно от митологическия. Той е свързан с оформения още в
лоното на митологията култ към героя. Героическият епос изпълнява важната социална функция
да бъде културна спойка за племенните групи, като използва богатата повествователна база на
митологията. Затова в него винаги се разказва за събития от миналото. Тук се разбира не толкова
миналото в конкретноисторическия смисъл на думата, а предимно едно образцово, високо,
тържествено героично време, което се разкрива пред потомците, слушащи епоса в празнична
обстановка, за да ги укрепи като общност. За елините от IХ-VIII век пр.Хр. това образцово минало
се помества в миналите векове на микенската култура - по времето, когато са се състояли
събитията от Троянската война. В героическия епос се срещат човешкият и божественият свят,
реалното и митологическото обяснение за нещата. Героят е от божествен произход, но има
човешки черти.
Дидактически епос - представя човешкия живот битово-принизено и служи за ръководство в
обикновения всекидневен живот на земеделеца. Разсъжденията за същността на човешкия живот,

8. за доброто и злото в него, са представени под формата на практически съвети. Етическите,
религиозните и битовите проблеми си съседстват. Образец е Хезиодовото съчинение ―Дела и дни‖.
ТЕМА 4
Омир. Омиров епос. „ Илиада”- тема, сюжет и композиция на
поемата. Принципи на художествено изображение на хора и богове
1.Омир. Омиров епос. Омир е най-ранният старогръцки поет, който днес е известен с името си.
Епическите му поеми ―Илиада” и “Одисея” полагат началото на старогръцката словесност; те
бележат края на устната епика и началото на личното писано творчество в античната цивилизация
– началото на европейската литература изобщо. За епохата, в която е живял, се спори много. Най-
вероятно той е творил през втората половина на VIII век пр.Хр. Това, че Омир действително е
съществувал, се смята за доказано. Но за живота му се знае малко. Легендата го представя дори
като син на нимфа и речно божество. Съхранените до днес антични биографии на поета нямат
стойността на достоверни извори, а са по-скоро интересно четиво без претенции за
документалност. Както се казва в една епиграма, седем елински градове си оспорват честта да
бъдат негово родно място. Изглежда негова родина е Йония. Бил е аед, рецитирал е съчиненията
си в малоазийските гръцки градове и на големите религиозни празници на остров Делос.
Слепотата му по всяка вероятност е по-скоро типична черта на образа на певец и мъдрец,
отколкото индивидуална съдба на Омир.
2.Омировите поеми .Две епически творби безусловно принадлежат на Омир -―Илиада” и
“Одисея‖. Най-сигурното доказателство за съществуването на Омир е тъкмо художественото и
композиционното единство на тези две поеми. Онова, което го отличава от народния певец, е
последователният авторов замисъл, много по-голямата цялостност и относителна
непротиворечивост на творбите му в сравнение с фолклора. И двете Омирови поеми са основани
върху сюжети от митологичния цикъл за Троянската война. “Илиада” разказва един кратък
епизод от последната година на десетгодишната обсада на Троя, без да стига до победата на
ахейците и превземането на града. “Одисея” е историята на завръщането на един от най-славните
ахейски герои Одисей, приключенията му по пътя към родния остров Итака и отвоюването на
властта там.
3.«Илиада»- тема, сюжет и композиция на поемата. Принципи на художествено изображение на
хора и богове.
3.1 Основни теми в «Илиада». Наименованието на поемата „Илиада― идва от другото име на град
Троя - Илион. Разказва един кратък епизод от последната година на десетгодишната обсада на
Троя, без да стига до победата на ахейците и превземането на града. Темата за войната в
„Илиада“ е разгърната двояко :―войната‖ вътре в лагера на ахейците; войната между ахейци и
троянци. И двете конфликтни линии са породени от спор за жена (Бризеида и Елена). Гневът
като тема и като мотив. Епическият разказ в ―Илиада‖ започва със свадата между Ахил и
Агамемнон в Първа песен. Така цялата поема бива организирана около историята на гнева и Ахил
и последиците от този гняв. ―Гняв‖ е ключова дума за цялото Омирово произведение - с нея
започва първият стих на ―Илиада‖. Гневът на Ахил се оказва импулсът за пораждане на всички
събития в поемата. Той е движещата сила на действието. Темата за помирението- показана е още
с помирението между Ахил и Агамемнон. Още по-категорично помирението излиза на първи план
в срещата между Ахил и троянския цар Приам с техния разговор на трапезата, който сам по себе
си е едно диалогично констатиране на нещастната човешка участ. Ахил смирява своя нрав и с
почтителността, с която приема Приам, с акта да върне тялото на мъртвия му син, ахеецът

9. надхвърля собствения си характер. Темата за съдбата – тя определя всичко в природния,
човешкия и божествения свят. Творческата воля на човека може да оспори повелята на съдбата и
да промени събитията.
3.Сюжетният ход :
І песен. Свадата между Ахил и Агамемнон. Жрецът на бог Аполон Хриз пристига в стана на
ахейците и иска да откупи дъщеря си Хризеида, която е пленница и принадлежи на цар Агамемнон
– върховният вожд на ахейските войски. Ахейците се съгласяват с радост да приемат богатия
откуп, но Агамемнон грубо го отхвърля и прогонва Хриз със заплахи. Хриз отправя гореща
молитва към Аполон да порази със стрелите си ахейския стан, и така ахейците да изкупят с
горчиви сълзи нанесената на жреца обида. Богът се вслушва в молбата му и с божествените си
стрели причинява епидемия в гръцкия лагер; девет дни сред ахейците върлува мор, а на десетия
Ахил свиква събрание, за да решат как да се избавят. Гадателят Калхас разкрива, че за да се
прекрати епидемията, цар Агамемнон трябва да върне на жреца Хриз дъщеря му, без да иска
откуп, всички ахейци да извършат велико жертвоприношение – хекатомба – за да бъде
умилостивен бог Аполон. Цар Агамемнон се съгласява да върне Хризеида на баща й заради
общото благо на ахейци, но иска да бъде възмезден с друга награда, която да съответства на
високия му статус на върховен предводител. Ахил, негодуващ от алчността на царя, му възразява,
че в момента не може да получи нищо, тъй като вече всичко е поделено, но му обещава тройно и
четворно по-голяма награда след като бъде превзета Троя. Агамемнон опонира и дори заплашва
вождовете, че може да отнеме наградата на всеки – на Ахил, Одисей или Аякс – но добавя, че в
момента е по-важно да изпълнят предложението на Калхас - да бъде върната Хризеида на баща й.
Ахил рязко му отвръща, че по принцип той няма личен мотив да воюва срещу троянците, а
участва във войната, за да защищава неговата и на брат му Менелай чест, подчертавайки факта, че
каквито и подвизи да извърши, Агамемнон винаги взема по право най-добрия дял от военната
плячка. Агамемнон, крайно раздразнен, заявява, че при това положение ще вземе за компенсация
пленницата на Ахил – хубавата Бризеида, за да му демонстрира, че е по-могъщ с пълномощията на
царската си власт, и така всички да разберат, че никой не може да се смята равен на него. Започва
свада между двамата. Нестор се опитва да помири двамата герои и моли Агамемнон да не взема
Бризеида, защото вече е определена от ахейците за Ахил, а към Ахил отправя съвет да не влиза в
конфликт с царя, защото, макар и да не е син на богиня, Агамемнон разполага с повече власт. Така
събранието на ахейските воини се закрива. Ахил и Агамемнон се разделят във вражда. Агамемнон
изпраща Хризеида при баща й, извършва очистително жертвоприношение и отправя пратеници
при Ахил да вземат Бризеида от него, заплашвайки, че ще му я отнеме насила, ако се наложи, но
Ахил я предава доброволно и отива на морския бряг. Оплаква на майка си, Тетида, за обидата.
Убеждава я да отиде при Зевс и да измоли да даде военно предимство на троянците при
предстоящите битки, за да бъде принуден Агамемнон да признае грешката си.Тетида отива на
Олимп и моли Зевс да даде на троянците кратка победа, докато ахейците пак почетат Ахил и го
възнаградят, както се полага според войнската му слава. Зевс отива при другите олимпийски
богове, които пируват. Хера, недоброжелателна към троянците, го обвинява, че влязъл в
съглашение с Тетида с намерение да причини гибелта на много ахейци.
ІІ песен Сънят на Зевс. Съветът на владетелите . Зевс, за да отмъсти за обидата, нанесена на
Ахил, изпраща през нощта на Агамемнон измамен сън, с който го уведомява, че скоро ще завоюва
Троя. Съблазнен от идеята за бърза победа и силно желаещ да превземе Троя, Агамемнон бързо
свиква на предварителен съвет най-видните знатни владетели („царете скиптроносци―) и ги
уведомява за пророческия сън, заявява желанието си за решително сражение, но им предлага
първо да изпитат бойната готовност на ахейската армия. Владетелите приемат плана на
Агамемнон. Вождовете и вестителите свикват всички ахейци на събрание. За да провери войнския
дух на ахейците, тяхната боеготовност, той притворно им съобщава, че е взел решение да
прекрати войната и всички те да се завърнат в отечеството си. Ахейците, явно уморени от дългата
война, масово хукват към корабите, за да ги подготвят за отплаване. Одисей, подбуден от богинята
Атина, с убеждаване и принуда укротява масовата паника и със своята власт възстановява
събранието. Терсит, обикновен воин, отправя обидни упреци към Агамемнон и другите вождове.
Одисей жестоко го наказва като назидателен пример за другите обикновени воини. Укротил

10. войниците, Одисей с нова реч призовава ахейците на решителен бой, като припомня предишни
щастливи предсказания на гадателя Калхас, че Троя ще бъде превзета в десетата година на
войната. В същата логика на размисъл произнася реч и мъдрият старец Нестор, той дори предлага
конкретна бойна тактика за предстоящото сражение – войската да се разпредели на части според
племенната и кланова принадлежност на воините. Агамемнон, прикрито разкайвайки се за
конфликта си с Ахил, заповядва всички да се готвят за бой, като ги вдъхновя с пламенна реч. VІ
песен. Прощаването на Хектор и Андромаха – символ на цивилизоваността. Една от най-
човечните сцени не само в ―Илиада‖, но и в световната художествена култура е срещата раздяла
между Хектор и съпругата му Андромаха. Съпругът се е запътил отново да излезе извън
крепостните стени на Троя и да поведе воините на бой. И може би да намери смъртта си.
Непосредствено пред градските врати (Скейските порти) той среща разтревожената си млада
съпруга, която е заедно с малкия им син Астианакс, държан на ръце от слугиня. Реакциите и
жестовете между двамата съпрузи и особено искрените нежни слова, които те си разменят, не
може да не трогне . Жестовете им са пестеливи – Андромаха улавя съпруга си за ръката, Хектор
леко я погалва по главата. Тук ―Илиада‖ дава един от най-добрите образци на съпружеска
взаимност. Двамата са родени за обич, но жестокото време на войната лишава хората от
възможността за взаимност.Те успяват да намерят духовната опора, за да бъдат силни. Тази опора
е в традиционното чувство за дълг – семеен дълг, родителски дълг и върховен дълг на Хектор да
осигури защитата на родната Троя.
XVІІІ песен. Щитът на Ахил. При Ахил пристига Антилох, син на Нестор, и го известява за
смъртта на Патрокъл. Ахил се отдава на изстъплена мъка и плач. Чувайки риданията на сина си,
Тетида изплува от морските вълни, обкръжена от свои сестри нереиди, за да утеши сина си. Като
вижда, че Ахил жадува да отмъсти веднага на Хектор, без да се интересува от предсказанието, че
той ще загине скоро след смъртта на троянския предводител, Тетида успява да усмири
нетърпеливия си син с обещание, че на следващия ден тя ще донесе за него нови доспехи,
изработени от бог Хефест.Отпращайки нереидите у дома, Тетида бърза за Олимп. Междувременно
битката за тялото на Патрокъл започва отново и въпреки храбрата защита на двамата Аяксовци
Хектор е на път отново да го овладее. Богинята Ирида, пратена от Хера, съветва Ахил да се изкачи
върху насипа пред защитния ров, обкръжаващ лагера, без оръжие. Ахил изпълнява съвета и когато
се изкачва върху високия насип, благодарение на Атина ,придобива страшен вид и издава
гръмовен вик – така изплашва троянските бойци, които отстъпват в панически бяг. В същото
време ахейците, сграбчвайки тялото на Патрокъл, го пренасят в шатрата на Ахил при
настъпването на нощта. На Олимп Зевс укорява съпругата си Хера, че подбужда Ахил отново да се
бие. В същото време Тетида пристига в двореца на бога ковач Хефест. Тя отправя своята гореща
молба към Хефест да изработи нови доспехи на сина й. Хефест не е забравил, че е задължен на
Тетида за добрините, които е сторила нявга за него, и е готов да изпълни нейното желание.
Изковава за Ахил великолепен щит и други оръжия, с които Тетида веднага отлита от Олимп към
ахейския лагер. Щитът е символ на отбраната и предпазливостта, на закрилата. Той често носи
емблемата на бога или героя, негов притежател. Символ на покровителството, за притежателя
щитът същевременно има функцията да отблъсне враждебните сили, да ги отрази, затова той носи
и значенията на страха, ужаса и паниката. Щитът заедно с копието символизират целостта на
воина (владеещ уменията и на атаката, и на отбраната). Притежанието на тези две оръжия е знак за
успешно преминаване от младежка към зряла възраст.Щитът е изработен от мед, олово, сребро и
злато. Извайва художествен модел на света в посока център – периферия. В концентрични
кръгове са разположени зони с различна степен на сакралност.Формата му е кръгла – символ на
житейския кръговрат.
ХХІІ песен. Двубоят между Ахил и Хектор. Ахейците са близко до стените на Троя. Цялото
троянско войнство се скрива в крепостта, само Хектор е останал отвън пред града. Бог Аполон,
взел образа на героя Агенор и принудил Ахил да го преследва, съветва ахеееца да не се бори с
него, защото той е безсмъртен. Гневен, Ахил отвръща на Аполон, че днес го е лишил от велика
слава и, ако е по силите му, той би отмъстил на бога за това, след което препуска с колесницата си
към Троя. Приам пръв вижда Ахил и умолява Хектор да се върне в крепостта, казвайки му, че
троянците биха прежалили бързо смъртта на другите му синове, ако той се завърне жив. Хекуба
призовава Хектор да продължи отбраната зад крепостната стена, защото, ако бъде убит, ахейските

11. кучета ще ръфат тялото му и тя няма да може да го оплаче. Хектор се терзае от мисълта, че ако
влезе в града, троянските мъже ще го посрещнат с упрек, че е погубил войската със своите
необмислени решения. Боейки се от укорите на троянците, Хектор се колебае дали да влезе в бой с
Ахил, или да поиска мир, да върне Елена и да подели с ахейците богатствата и имотите на своя
град. Твърдо решава, че няма да се унижава като молител, а и Ахил няма да го пожали, ако отиде
при него без оръжие, затова решава да приеме битката с него. Когато Ахил приближава, Хектор не
издържа и побягва. Двамата, бягайки, обикалят три пъти крепостта. Хектор се опитва няколко
пъти да се прислони към стената, за да го прикриват със стрели от крепостните стени, но Ахил не
му позволява. Ахил дава знак никой от ахейците да не изстрелва стрели, за да не отнеме славата
му в този двубой. Когато двамата герои за четвърти път доближават двата извора, Зевс вдига
везните с техните жребии (смъртните им участи). Жребият на Хектор натежава повече и бог
Аполон е принуден да прекрати закрилата над него, а Атина Палада отива да помага на Ахил.
Хектор изчаква Ахил и го призовава, който победи, да не осквернява тялото на противника, а само
да вземе доспехите му и да го предаде на неговите другари, но Ахил отхвърля предложението му.
Първи хвърля копието си Ахил, но не улучва.След това ранява смъртоносно Хектор. Умирайки,
Хектор заклева Ахил да върне трупа му на родителите му, но ахеецът отказва да извърши това,
каквито и дарове да му предлагат троянци. Хектор в предсмъртната си агония проклина Ахил, а
той смъква доспехите му, предава тялото на ахейските воини на поругание, после пробива
сухожилията на краката му, завързва го към колесницата си и го повлича към лагера. Целият град
Троя изпада в тежки ридания.
ХХІV песен. Помирението. Ахил, тъгувайки за Патрокъл, прекарва нощта без сън, на сутринта,
привързвайки тялото на Хектор за колесницата си, влачи тялото му около погребалната могила на
приятеля си. Бог Аполон обаче съхранява тялото непокътнато. Поругаването на тялото,
продължаващо дни наред, предизвиква брожение сред боговете. Зевс решава да прекрати
действията на Ахил. Той изпраща Ирида да призове при него Тетида, майката на ахейския герой.
Когато Тетида възлиза на Олимп и застава пред върховния бог, той й заповядва да отиде при сина
си Ахил, да го убеди да прекрати своя гняв и скверното поругаване на мъртвия враг и да върне
тялото на неговото семейство. Ахил безропотно се съгласява и заявява готовност да върне
мъртвото тяло на своя враг на семейството му срещу откуп. По заповед на Зевс Ирида се явява
пред троянския цар Приам и го убеждава да отиде при Ахил с дарове за откупването на сина си.
Приам се решава да отиде във вражеския стан при Ахил, пренебрегвайки опасенията на съпругата
си царица Хекуба, която се опитва да го разубеди. Събира драгоценни дарове, заповядва на
деветима от синовете си да ги подредят в колесницата, която той лично запряга и се отправя на
път. По пътя го пресреща бог Хермес, изпратен от Зевс за подкрепа. Хермес приспива ахейските
стражи и, представяйки се слуга на Ахил, въвежда Приам в шатрата на воина. Приам
коленопреклонно умолява Ахил да възвърне тялото на Хектор срещу откуп. Старият цар на Троя
припомня на младия ахеец за собствения му възрастен баща цар Пелей. Трогнат от молбите на
царя, Ахил приема откупа и кани цар Приам да приседне на трапезата.Връща тялото умито,
намазано с елей, облечено в хитон и покрито с плащ. Предлага на опечаления баща вечеря и
нощувка. Погребението на Хектор.
4.Образи
Ахил е централният герой на „Илиада―, чието поведение определя развитието на сюжета.
Неговият образ носи типичните характеристики на митологически и епически герой, на мъжествен
боец, в чиято ценностна система най-основната добродетел е войнската чест. Ахил е въплъщение
на младостта и силата. Той е млад на години, но неговата младост се проявява най-вече в горещата
кръв и необуздаността на гнева му. Неговата сила обаче не търпи своеволието на социално
силните и която е готова да им се противопостави. Затова Ахил е единственият, който се осмелява
да опонира на Агамемновото предизвикателство (в I песен). Ахиловата сила все пак все пак е
онази енергия, която е съдбовно необходима на ахейците, не само за да могат да постигнат
решителна победа, но и за да бъдат спасени от позора на загубата на войната Движат го
разнопосочни драматични страсти: омраза към Хектор и привързаност към Патрокъл, неприязън
към Агамемнон и любов към Бризеида. . Силните страсти на Ахил, които го правят глух и сляп
към всичко останало, се разрешават със силни постъпки: това е истинският ключ към характера на
първия ахейски герой

12. Хектор е бил образец за човешко достойнство не само през Античността. Подчинява собствения
си идеал за геройско съвършенство на каузата за защита на своята родина (Троя). Движат го
мотиви, напълно различни от тези на Ахил: любов към близките, към съпругата и сина, към
родния град, чувство за дълг пред тях. Патриотизмът на Хектор е чувство, принципно ново за
епохата на Омир. Единен и непротиворечив, Хектор се разкрива пред нас в много по-човешка
светлина: като страшен воин, но и като загрижен син, като любещ съпруг и нежен баща. Онова,
което прави Ахил и Хектор съпоставими, е общият за всеки герой стремеж към слава и
постигане на безсмъртие в героичната смърт.
Андромаха, съпругата на Хектор се появява в VI песен, когато тя се среща със завърналия се от
бойното поле Хектор. Андромаха го умолява да остане в Троя, но воден от своя дълг, Хектор не
приема. После Андромаха отсъства от сюжета на „Илиада― до момента на смъртта на Хектор. Тя
оплаква мъжа си, а след завръщането на Приам от стана на ахейците, ридае над тялото на мъртвия
герой. Онова, което съпътства Андромаха, е скръбта. Още по време на срещата с мъжа си при
крепостната стена тя предчувства близката смърт на Хектор и своята горестна съдба. При това
нейната прежна съдба предрича бъдещите й страдания: Еетион, бащата на Андромаха, загива под
ударите на Ахил, който ще убие и Хектор; майката на Андромаха е взета от ахееца в плен и после
откупена, но скоро умира.
ТЕМА 5
Антична лирика. Жанрове. Представители. Сафо
1.Старогръцката лирика. Терминът „лирика“.Първите писмено фиксирани авторски лирически
творби са създадени през епохата на архаиката (VIIв.пр.Хр.). Тяхна художествена основа са
съществуващите вече от векове фолклорни песни с култов и обреден характер: трудови, обредни,
сватбени, пирови, траурни. Терминът лирика идва от гръцката дума лира, струнен музикален
инструмент от времената на Античността. Той е въведен през III- II в. пр. Хр. от александрийските
филолози. Старогръцките лирически творби не са стихотворения в съвременния смисъл на думата,
те са били песни. Старогръцката лирика обозначава комплексно изкуство - песни, изпълнявани с
музикален съпровод - струнен инструмент (лира, китара) или флейта – често придружавани от
танц. Някои лирически жанрове, които не се пеят, също се рецитират на глас (декламативна
лирика).
2. Жанрова класификация
Видове лирика Декламационна лирика Песенна лирика
Начин на
изпълнение
Изпълнява се речитативно без
музикален съпровод.
Пее се в музикален съпровод.
Жанрови видове Елегия Ямб Солова лирика
(изпълнява се от
едно лице, автора)
Хорова
лирика
(изпълнява се
от хор)
Жанрово-
тематични
форми
Обществена
елегия
Любовна
елегия
Няма диференцирани
жанрови форми
Лесбоска лирика
Сицилийска лирика
Песни на
странстващи поети
Епиникий
Енкомий
Ода
Поети Калин
Тиртей
Мимнерм
Солон
Архилох
Семонид
Хипонакт
Алкей
Сафо
Анакреонт
Алкман
Стезихор
Симонид
Бакхилид

13. Теогнид Пиндар
3.Представители. Сафо.Тя е едно от най-прочутите имена в световната поезия. През епоха на
гръцката архаика съществуват затворени обединения на юноши и на девойки, които са били
характерни още от времената на родово-племенното общество. Сафо стои начело на подобно
девическо обединение на остров Лесбос, нещо като школа по изкуства и място, в която
момичетата се подготвят за бъдещия си брачен живот. Темите на лириката на Сафо са тясно
свързани с този затворен кръг. Любовта се утвърждава като централна тема – една цяла симфония
от чувства и усещания, наситена с нежен еротизъм. Любовта обикновено се представя като
трудно, дори мъчително преживяване, но същевременно е желана и търсена с помощта на
богинята Афродита. Темата за природата също е пропита с еротически мотиви.
Сафо пише също и сватбени песни, в които се срещат много фолклорни мотиви: годеницата е
сравнена със сладка ябълка, годеникът полусериозно, полушеговито се уподобява на Арес по
снажност.
ТЕМА 6
Старогръцка драма . Възникване, особености и развитие на
античната драма. Атическият театър.
1.Произход на старогръцката драма. Към края на архаичната епоха наред с епоса (като разказ за
миналото) и лириката (обърната към съвременността) добива популярност драмата. В нея се
съчетават визиите към миналото и сегашността с насоченост към бъдното битие чрез комплекс от
епическо слово, танц, музика, хорова песен и мимическо действие. Корените на литературния род
драма трябва да се търсят в древните обичаи на родовото общество. Култовите действия в чест
на божества и герои често са съпроводени с представяне на епизоди от техния живот. Например
на известните празници на Деметра в Елевзина са правени представления, разказващи за
скитанията на богинята в търсене на дъщеря й Персефона или това как тя научава митичния
атински цар Триптолем да сее жито. Театрални елементи откриваме и в култа към героите и култа
към мъртвите - в ритуала на оплакването на покойник: за него е характерен диалог между един
оплаквач и хор, който подхваща жалбите му. Античната драма все пак несъмнено има най-явни
начала в култа към Дионис. Тя възниква през VI в.пр.Хр. и се формира през V в.пр.Хр. в
контекста на атинските празници, наречени Големи Дионисии, и в началото на развитието си
изпълнява свещени (сакрални) функции. Трите жанра на старогръцката драма са трагедия,
комедия и сатирна драма.
2.Понятието „драма“ . Думата “драма” на български означава ―действие―. Драмата е основен
литературен род, който се характеризира с представяне на завършено чрез реплики и
контрареплики действие между персонажи. Съществена характеристика е драмата е нейното
поставяне на сцена и насочеността й към към зрителска публика. В основата на драматичното
действие има конфликт, който възниква от сблъсъка между противоположни сили и воли.
3.Театърът като култова институция. Театърът в Древна Гърция е държавна институция и
организирането на театралните представления е грижа на държавата (полиса), назначавайки
специални служители за тях. В Атина драмите се поставят по време на Дионисовите празници. На
Големите Дионисии се провеждат драматически представления на трагическите поети.
Разрешение за постановка драматурзите са получавали от втория архонт (високо длъжностно
лице). Най-често авторът (освен че е поет) е режисьор, хореограф на творбата си, а нерядко е
дори и актьор в нея. Ръководителят на Хора - хорегът, е виден богат гражданин, който, освен че
съставя хора, поема разходите на цялата постановка. Състезаващите се драми се оценяват от жури,
състоящо се от 10 човека. Награда получават хорегът, поетът и протагонистът на драмата,
отличена с първото място. Лавровият венец е предназначен за хорега. Той има правото да издигне
паметник в знак на своята победа – на пиедестала се посочват датата на представяне, името на

14. победилия драматург, заглавието на пиесата и името на хорега.Резултатите от състезанията се
записват в специални протоколи, наречени дидаскалии, които се съхраняват в държавния архив на
гр. Атина. Първоначално театрите са били дървени конструкции, от V в.пр.Хр. се построяват
първите каменни театри. Те са имали полукръгла (амфитеатрална) форма и се състоят от следните
структурни компоненти: Орхестра ( място за танц-хоровод) - кръгла площадка, където играе и пее
Хорът. В центъра се намира олтар на Дионис; Пароди ( вход, влизане) - два странични входа
между сцената и местата за сядане, от които се появяват Хорът или актьорите (идвайки отвън).;
влизащите от десния парод пристигат от града или пристанището, а от левия - идват от полето или
от чужбина; Проскений ( - колонада с декори (от боядисани дъски), издигната над орхестрата,
площ за актьорите - сцена; Скене ( покривало) - помещение за преобличане на актьорите,
намиращо се зад орхестрата. По-късно се превръща в декоративен фон (фасада на дворец или
храм); Театрон (място за гледане) - зрителски места, разположени в полукръг около орхестрата.
4.Драматическото състезание . Драматическите представления се провеждат като състезания
между трима автори по време на Големите Дионисии Състезанията продължават 3 дена - всеки
ден един автор представя тетралогия от 3 трагедии и една сатирна драма. Трагедиите са свързани в
един сюжет.
ТЕМА 7
Развитие на античната драма и връзката между историята и
теорията на драмата. Ролята на Есхил. Сюжетът за Прометей.
1.Думата трагедия произлиза от две гръцки думи - tragos (козел) и oide (песен) – и буквално
означава песен на козлите (т.е. ритуална песен за жертвено животно). Според друго тълкуване
това название насочва към сатирите – митическите спътници на Дионис, прославящи подвизите и
страданията на бога.
2.Участниците в трагедийната постановка са: хор -трагическият хор е група от певци-танцьори
(същевременно и рецитатори), която се състои от 12 (при Есхил и Еврипид) или 15 (Софокъл)
души. Участниците в хора се наричат хоревти, а нейният предводител – корифей. Хорът винаги
представя еднотипна общност от хора, близки на основния герой, и е непроменлив като състав.
Ролята на хора се състои в това колективно да взема думата, да коментира действието, да отправя
предупреждения, молби, съвети, намесвайки се в него по различен начин. С други думи, хорът е
колективен герой в рамките на трагедийния сюжет и обикновено се явява из изразител е на
общественото мнение. Актьори. Най-важното въведение на старогръцката трагедия е културната
институция на актьора. Актьорът (действащото лице) е жанровият определител на драмата.
Възникването на трагедията се свързва с извеждането на действащо лице по време на празнични
представления, което разменя реплики с трагическия хор – първия актьор. Първият актьор се
нарича протагонист ( първи състезател), след време той се утвърждава като изпълнител на
главните роли. Есхил въвежда втория актьор, наричан девтерагонист (втори състезател),
изпълняващ второстепенна роля – така става възможно изграждането на диалог. След време
Софокъл прибавя и трети актьор – тритагонист ( трети състезател), чието включване
разнообразява действието и насища диалозите с повече драматизъм. Трагедийните актьори се
ползват с огромна почит в Древна Гърция. Те заемат високо обществено положение. Актьор може
да бъде само свободен гражданин. Актьорите (както и драматурзите) през V-IV в.пр.Хр. вземат
дейно участие в обществения живот на родния полис. Те заемат високи държавни длъжности,
често изпълняват важни посланически мисии в други градове и държави.
2.Светогледът на Есхил. Есхил е религиозен човек – споделя вярата в реалното съществуване на
висши божествени сили. Със своето театрално творчество той предлага дълбоко обмислена
теология, съобразена с принципните достижения на атинската полисна демокрация.
Традиционалист по убеждения, Есхил се придържа към представата за наследствената родова
отговорност. Основна светогледна категория в неговото творчество е Справедливостта . Според