Almanah 2010 final

SEVENTH FRAMEWORK
PROGRAMME
Материалите са отпечатани по проект MORE,
финансиран по Седма рамкова програма на
Европейския съюз за научни изследвания
и технологично развитие
MORE OPPORTUNITIES FOR RESEARCHERS IN EUROPE
НОЩ НА УЧЕНИТЕ В ПЛОВДИВ 2010
Community Research
E U R O P E A N
COMMISSION
Медицински университет
Пловдив 2010
Medical University
Plovdiv 2010

Седма рамкова програма на Европейския съюз за научни изследвания, технологично развитие и демонстрационни дейности (2007-2013)
Подпрограма ХОРА
Нощ на учените в Пловдив 2010, алманах
© Доц. д-р Г. Паскалев и колектив, автор
Seventh Framework Programme for Research and Technologicsl Development (2007-2013)
Programme People
Researchers’ Night 2010
ISBN: 978-954-8326-18-6
Приятели,
За втора поредна година Медицински университет -Пловдив спечели изпълнение
на Европейски проект по Седма рамкова програма „Нощ на учените 2010”.
Въввеканаинформационнотопроглежданеначовешкатацивилизацияразвитието
на духовността предполага освен високи морални критерии натрупване на основни
знания в избрана област от науката. Те се дават в огнищата на висшето ни образование
- университетите. За мнозина учени - лекари, стоматолози и фармацевти съзнателният
стремеж към усъвършенстване на професионалните умения е главна житейска цел.
Някои от тях не само успяват да отговорят на високите изисквания в медицинската
наука и практика, a и да се изявят пълноценно в различни изкуства: рисуване, поезия,
музика, фотография и др.
Екип от творци отново създаде културен продукт, който отговаря
на естетически и духовни приоритети на обществото. Същевременно се
удовлетворява личната нужда от сътворяване на хармония, изкристализиралa в
алманах “Нощ на учените в Пловдив 2010”. Всеки от авторите е емоционално и духовно
обвързан с нашия алма матер. Художници, поети, писатели, преводачи, фотографи,
приложници - хора от богата палитра на изящни изкуства - са обединени от светла
идея – безкористен дар от красота и любов за хората.
Доц. д-р Георги Паскалев, дм
Р Е К Т О Р
Медицински университет - Пловдив

5
Доц. д-р Христо Христов, дм, работи в Медицински
колеж на МУ - Пловдив. От 1988 г. е доцент и ръководител
на Катедра по физиология. Научните му интереси са
в областта на ергономията и физиологията на труда,
има признати 4 изобретения на хранителни продукти
за рационално, лечебно и специално хранене. Член на
Съюза на учените.
Литературните интереси датират отдавна. Стихо-
сбирката “Сам в дъжда” (2008 г.) е приета много добре
от публиката и критиката. Дошло е време да издаде
многобройните си есета, стихове, разкази. Има изострено
чувство за приемане и пресътворяване на красотата в
живота със средствата на човешкото слово. Намира
творческото си амплоа в мисията да спасява ценности
и светли мигове от битието.
Христо Христов
Нощ на учените 2010
ПОРТРЕТ В ЕЛИПСА
Моливът бягаше по белия лист с такава скорост,
че изглеждаше чудно как толкова бързо могат
да се появяват красиви линии и да се очертават
подробности на едно лице с очи, уши, коса и всичко
друго. Още по-чудно беше това, че художникът
рисуваше и в същото време не откъсваше очи нито
от рисунката, нито от лицето на младото момиче,
седнало спокойно на стола пред него.
Наоколо буквално гъмжеше от пъстър народ.
Туристи на тълпи нахлуваха на Place du Tertre.
Глъчката на много езици и безгрижните смехове
сякаш идваха, за да потвърдят, че на Площада на
художниците се идва не само за да се наблюдава
рисуването, не толкова да се купи за дребни пари
нещо, което внуците ще продават за милиони, но
и просто така – да се потопи човек в атмосферата,
да се почувства част от върха на изкуството. ,,На
Монмартр ли? О, ,,Place du Teretre” ! Когато бях
там през лятото на осемдесет и осма...”
Графичният портрет беше завършен. След кратък
спор с американеца, който се чувстваше компетентен
по всички въпроси, включително и графиката, след
промърмореното от художника ,,Профан проклет”,
американците си тръгнаха.
Художникът се отпусна на стола, усети, че
тънката възглавничка не го прави фотьойл, но
блажено притвори очи и околната глъчка му
се стори нежна и приспиваща. Имаше пълното
право на минутка почивка, преди да се е появил
следващият клиент и чак се стресна, когато чу
някой да казва на български: ,,Здрасти!”
– Здрасти! – отговори на български и той и се

76
загледа в мъжа, настанил се без покана на стола
срещу него. – Толкова ли ми личи, че съм българин?
– По нищо не личи – каза мъжът. – Но бях
наблизо, когато говореше с американеца и чух
,,профан проклет”, което си беше на чист български.
– И изоставил темата, каза: – А пък портретът на
момичето ми хареса. Браво!
Фамилиарният разговор не се харесваше на
художника.
– Като видяхте празен стол решихте да си
починете, така ли? Нямам нищо против, заповядайте,
разполагайте се, чувствайте се като у дома си.
Мъжът мълчеше. Художникът също. ,,Дали пък?”
– помисли си той и реши да се обади:
– Ще се рисуваме ли?
– Ще се рисуваме! – дойде изненадващият отговор
и чак сега художникът се загледа в посетителя с
професионално око.
Мъжът беше между шейсет и седемдесет, по-
близо до второто, добре облечен, със скромно и
прилично облекло. Приятна физиономия, меки и
добри черти, посивяла и оредяла коса и поглед,
който те гледаше открито и спокойно, право в
очите, готов за контакт.
,,Какво ли търси в Париж? – помисли си
художникът и в съзнанието му изникна образът на
неговия баща, приблизително на същата възраст,
интелектуалец без особен успех в кариерата, без
натрупано състояние, с дребни радости и големи
грижи. Откога не беше му се обаждал? От кога
не беше подновявал обещанието си да го покани
в Париж, ,,когато се устроя по-добре”. Като че ли
за баща му имаше значение как се е устроил. В
главата му се зароди топло чувство към седналия
отсреща човек и той с внимание попита:
– Какво точно ще правим? Каква е целта? – И
понеже човекът мълчеше, добави: – Имам само
една молба. Нека да не говорим за България.
Може би по-късно.
– Ще правим портрет! Само молив. И никакво
разкрасяване! Всичко както си е.
– Добре. Макар че това е необичайно условие.
Обикновено хората искат да са малко по-млади и
по възможност много по-хубави.
– Остави тези работи. Както си е, нито повече,
нито по-малко.
После помълча малко и добави с извинителен
тон:
– Извинявай, момче, че направо и безцеремонно
започнах на ,,ти” без да се познаваме. Рискувам и
аз да получа епитет като американеца, но знаеш
ли, това е не защото съм много по-възрастен, а
защото така приличаш на моя син... и по години
,и по физиономия, даже...
– Нали се разбрахме, че ще говорим само за
портрета. Може ли да попитам, мислиш ли да го
изпращаш на сина си, за да му чопли сърцето?
– Е, доколкото имам нещо на този свят, все на
сина ми в ръцете ще попадне. Той ми е един. Но
ще има и поръчка към портрета. Ако ти кажа за
какво ми е, сигурно много ще се смееш.
– Опитай, може да дам и някакъв съвет.
Мъжът се замисли, поколеба се за момент, после
решително каза:
– Можеш да помогнеш, наистина. Бива ли
например да го направиш в елипса?
– Мога в каквато искаш рамка, защо да не мога,
но не е ли малко старомодно? Или искаш да го
окачат на стената, до портретите на дядо ти и на
баба ти, които по едновремешната мода често са
се правили в елипси?
– До дядо ми и баба ми наистина, но не на
стената, а на тяхната плоча, защото ще бъда
погребан в същия гроб.
– Искаш портрет за гроба си, така ли? –удивен
възкликна художникът. – Досега не съм изпълнявал
такава поръчка. Защо синът ти да не го окачи,
където си иска, а едно фотокопие може да сложи
и на паметника.
– Защо да иска да го окачи някъде? За да ме гледа?
За какво да ме гледа? Че съм много хубав? Или
мислиш, че портретът ще има огромна художествена
стойност, всички ще му се възхищават, а в един
далечен ден галериите ще наддават за него?
– Е, нямам такива претенции.
– А защо нямаш? Знаеш ли защо нямаш такива
претенции? Замислил ли си се някога? Нали човек
е толкова голям, колкото...
– Знам, знам, но никак не ми си говори за това.
– Не ти се говори, така ли? Втора тема за
разговор, която отхвърляш. Ами като няма да
говорим, рисувай тогава! Ван Гог!
Лицето на човека доби намръщен вид, погледът
му се отнесе и той се завъртя към улицата и към
тълпата.
– Така няма да стане – каза художникът и
започна да нагласява статива и моливите. – Трябва
да гледаш към мен и по възможност да не мърдаш.
Мъжът насочи показалеца си към художника и
почти ядосан каза:
– Затова нямаш претенции. Гледаш и рисуваш,
гледаш и рисуваш. Каквото видиш, това рисуваш.
Само на очите си ли вярваш? С очите си ли
рисуваш?
– С очите и с ръцете, с какво друго?
– Момче, момче, човек нищо не прави само с
очите си или само с ръцете си. Човек прави всичко
с мозъка си. Ето, ние с теб си говорим от толкова
време, гледаме се, чуваме се, движа се пред теб,
ръкомахам, ядосвам се. Всичко това няма ли го в
мозъка ти, нищо няма да стане от портрета. Но то
го има. Сигурен съм, че го има. И като го има,
какво чакаш? Сядай и рисувай. Аз за какво съм
ти? Ще ида да пия едно кафе в бистрото.
Художникът го гледаше и сякаш не можеше да
разбере човекът шегува ли се, или говори сериозно.
А мъжът сериозно продължи:
– Нямаш ли впечатления в главата си? Имаш,
нали? Тогава нарисувай впечатленията си от мен.
Тогава със сигурност ще стане нещо страхотно.
– Ти харесваш импресионистите, нали? – разбра
най-после художникът.
– Естествено, че харесвам импресионистите,
кого другиго да харесвам? Фотографите ли? Ако
искам да съм точно аз, ще отида да се снимам.
Ако искам да знам точно как изглежда църквата
в Арл, ще поискам да ми пратят снимка. Ако
я има още, защото може и да е паднала. Но
разкривеното впечатление на Ван Гог за църквата
в Арл е най-хубавата църква на света, не си ли
съгласен? ,,Впечатление” е ключовата дума! За
цялото изкуство, което ,,претворява живота”.
Претворява, но само ако животът е впечатлил някой
творец с нещо. Защото изкуството, както казва
Пикасо, е стопроцентова истина и в същото време
двестапроцентова измислица. Не си ли съгласен?
– Остана да споря с Пикасо. Но вие, господине,
ме настъпахте по мазола – въздъхна художникът,
ненадейно преминал на ,,ви”. – Най-голямата
причина да дойда в Париж и да съм всеки ден тук.
А вие защо сте в Париж? С какво се занимавате?
И какви се тези погребални мисли, за които
намеквате?
– Нищо не намеквам. Направо ви го казвам без
заобикалки. От Пловдив съм. Лекар. Сам поставих
диагнозата си и никой не знае за нея. Остава ми
по-малко от година и реших да осъществя една
мечта.
– И сте на Монмартр, за да си поръчате портрет
при художник?
– Може да ви се вижда смешно, младежо, но се
случва дилетантите понякога да обичат изкуството
повече от самите творци. Но аз не дойдох в Париж
да си поръчам портрет, не! Преди години един
ден потънах в галерията на импресионистите. Още
беше в Jeu de pomme. Не че тогава съм ги открил

98
или тогава съм ги обикнал. Винаги съм можел да
съзерцавам Мане или Моне, или който и да е от
другите, но Ван Гог... Ван Гог е нещо друго. Той те
пуска да влезеш в мозъка му, разрешава ти да гледаш
света с неговите очи и ти разкрива невероятен
свят, невиждан колорит и те кани да влезеш в
този свят и ти обещава много, много впечатления,
които стават и твои. Невероятната, омайваща
простота на съвършенството. Неочакваните форми
на красивото, изненадващият глас на цветята...
– Никак даже не е смешно, уважаеми доктор
Гаше. Днес видяхте ли се с Ван Гог?
– Да, макар че дори ме е срам да кажа, но
галерията D’ Orsey, невероятна във всяко друго
отношение, не въздейства толкова силно, колкото
старата галерия на импресионистите. Макар на
новото място да има много повече платна. Доктор
Гаше... къде ви хрумна. Имах един приятел
художник – Пенчо Паскалев, той ме наричаше
,,Доктор Гаше”.
– Не ви ли е рисувал?
– Не, а и аз все не исках. Отлагахме го за
по-късно, докато съдбата отложи завинаги него,
а сега ще направи същото и с мен.
Мъжът стана от стола и се загледа в кубетата
на Сакре кьор, белеещи в потъмняващото небе.
На площада светнаха лампи, тълпата туристи ни
най-малко не беше намаляла. Постепенно светваше
целият Париж. Времето за рисуване отдавна беше
отминало.
– Младежо, ако дойда утре следобед, портретът
ми ще бъде ли готов?
– Не само портретът. Аз ще бъда по-готов от
днес. Рисувайки, ще си мисля непрестанно за вас,
за приятния разговор днес и за още по-приятния,
който ни очаква утре.
– Значи портретът ще стане великолепен. Синът
ми може и да го окачи на стената.
– Не се съмнявайте в това! Ще нарисувам
великолепното си впечатление от нашата среща!
***
Един топъл следобед на следващото лято.
Художникът завършваше портрета на млад мъж,
когато с периферното си зрение усети неподвижните
фигури на мъж и жена, които сякаш нямаха наме-
рение да мръднат от местата си и чакаха. Той не
по навика си претупа работата, освободи се от
младежа, когото рисуваше, и отправи въпросителен
поглед към двойката.
– Моля, един портрет на красивата госпожа?
– Не, ние не за това – запелтечи мъжът. – Ние
за тези портрети.
– Кажете го на български, господине – каза
художникът, познал по плахите и кратки разменени
думи между тях сънародници.
Любопитното семейство се успокои, че няма да
се налагат дълги обяснения на френски, и този
път се обади жената:
– Тези портрети на таблото ви... те са на нашия
доктор, нали?
– Вие от Пловдив ли сте, познавате този чо-век?
– Да познаваме го. Той е наш лекар. Много
добър лекар, голям специалист, той ни изпраща.
Имаше някаква история – миналата година беше в
Париж и един ден се влошило здравето му. Синът
му дойде да го вземе, но той не искал да тръгва.
Казал, че никога не се е чувствал по-добре, искал
да остане в Париж. Докато се приберат, мълчал в
самолета, но все нещо се усмихвал. Синът му каза,
че имал вид на най-щастливия човек. ,,Излекуваха
ме Ван Гог и Монмартр”, повтарял. И здравето
му оттогава непрекъснато се подобрява, дори сега
работи. Като разбра, че идваме в Париж, помоли
ни да ви намерим. За един портрет в елипса…
Художникът не им отговори. На стола пред
него сякаш седна възрастният мъж, който така
приличаше на баща му. Мислеше да даде двата
портрета на тези хора. Да, два портрета, защото,
след като мъжът не дойде да си прибере рисунката
с молив в елипса, художникът нарисува още един,
този път с маслени бои. През цялото време, докато
рисуваше, мъжът беше пред него, говореше му.
,,Ключовата дума е впечатление. Ти можеш, стига
да го поискаш!” Портретът стана страхотен. Той
написа отдолу ,,Моят доктор Гаше” и се подписа.
Много хора го харесаха и мнозина искаха да го
купят, даваха пари, каквито той не можеше да
изкара за много месеци рисуване на портрети,
даваха пари, които страшно му трябваха, но той
не се раздели с него. Двата портрета неизменно
висяха на таблото зад гърба му и тълпата пред
него растеше. Само че той рисуваше все по-малко
портрети и все по-често посягаше към маслените
бои. Под четката му започнаха да излизат прекрасни
рисунки. Неговите впечатления.
Не, нямаше да им повери тези портрети. Ще им
вземе адреса, те ще го заведат при стария доктор,
когото той чувстваше като най-добър приятел, и
ще му ги предаде лично.
И без това беше решил, че е крайно време да
види баща си.
Христо Христов Христо Христов

1110
Проф. д-р Стоян Байкушев, дмн, е невролог,
неврофизиолог и невропсихолог. За пръв път у нас
въвежда нови ЕМГ методики. Бил е консултант на ЕМГ
лаборатории на ИСУЛ, БАН и ВМА-София; приложил
пръв в България ТМС за лечебни цели. Член кореспондент
на Научното дружество по клинична неврофизиология
в Германия, на Нюйоркската академия на науките,
член на научния съвет по неврофизиология на ЕФН.
Научната му продукция включва над 220 публикации,
30 в чуждестранни списания.
Учен и художник. Автор на над 250 картини – за 60
години участва в много изложби в България и чужбина
(Германия, Полша). Прекланя се пред силата и красотата
на природата. Събужда у зрителя желание да изпълни
дълга си към Земята майка, да я запази от разрушение.
Разкрива неподозирани дълбини от емоции и състояния
в различни вибрации от цвят, форма и идея.Стоян Байкушев
Илюминации в
огненочервено, 2010
Смрачаване, 2009 Плитчини край брега, 2009
Нощ на учените 2010 Стоян Байкушев

12 13
Стефан Костянев
Проф. д-р Стефан Костянев, дмн, е ръководител на
Катедра по патофизиология и Заместник-декан по научна
дейност в Медицински университет, Пловдив. Публикува
над 150 научни статии, учебници, монографии с над 400
цитира-ния в престижни научни журнали. Специализира
в известни медицински университети в Европа.
Публикувал е два сборника с афоризми, с които става
член на Съюза на българските писатели. В есеистиката
се изявява като деликатен наблюдател на несъразмерни
човешки прояви в духовния свят. Позитивен строител
с чувствително перо.
Нощ на учените 2010Стоян Байкушев
Из предговора към книгата „Патоафоризми” на проф. Стефан Костянев
„Афористично за афоризмите”
Хората поумняват – афоризмите изместиха
притчите и басните! Най-безотговорно заявявам,
че между любителите на афоризми няма бездарни
читатели.
Когато се съберат в едно пословица и виц, се
получава афоризъм – най-малката форма в един
голям жанр. Решаващото предимство на афоризма
е, че бързо се смила и лесно се помни. С други
думи – деликатес за мързеливи интелектуалци!
Не само абсурдната, но и най-обикновената
житейска ситуация крият в себе си афоризъм. За
съжаление, ние имаме сетива за трънчето в петата,
но не и за трънчето в мозъка. Законът за естествения
подбор безпощадно пресява остроумията и оставя
в езиковата среда само истинските афоризми.
И много малко от тях стигат почетното звание
„крилата фраза”. Мнението на авторите им няма
значение за тяхната съдба.
Авторът на афоризми не е необикновен човек,
но не е и съвсем обикновен. Той е фокусник, който
изважда от неудачите си запомнящи се сентенции и
показва, че илюзията не противоречи на реалността.
Афористикът не се страхува да задава въпросите
си дори на Господ Бог, защото умее да пита.
Истина е, че шансът да кажеш нещо обсолютно
оригинално, не е по-голям от този да спечелиш
шестица от тотото. Но въпреки това хората
продължават да пишат. Лошото е, че няма кой
да ги чете. И все пак, представете си книга, в
която са събрани най-добрите афоризми на света.
Ето го най-новия Завет! А за тези, чиято библия
е интернет - представете си една афористична
Уикипедия!
Афоризмите са преотстъпена мъдрост, от която не
се помъдрява, но която помага. Книгата с афоризми
може да се сравни и с юрган, пълен с бълхи. Щом
хората се пристрастяват към тях, значи имат нужда
от тях. Оригиналният афоризъм е творчески връх
Всред буря
и мълнии,
2009
Мразовита
сутрин,
2010

1514
Нощ на учените 2010Стефан Костянев
на човешкия интелект, защото стига до дълбините
на духовния свят. В афоризмите понякога се чува
звънтенето на счупените окови на мисълта. Е =
m.c² - нима това не е блестящ афоризъм?
Когато чета сполучливи афоризми, винаги ме
обзема гордост за творческите възможности на
човека. Афоризмите са толкова кратки, че в тях
няма място за повече от една лъжа... Добрият
афоризъм експлодира в главата и когато това не
стане, причината не е в афоризма, а главата.
„Патос” на гръцки означава страдание. Затова
афоризма, който е кратък и безпощаден като
диагноза на болестите в духовната сфера, аз на-
рекох патоафоризъм. Разликата е и семантична,
защото като лекар по професия, влагам в понятието
патоафоризъм и медицински привкус. Бих казал,
че добрият афоризъм е повече от диагноза - той е
диагноза и лечение едновременно. В афо-ризмите
човешката отрова служи за лекарство по същия
начин, както змийската отрова в някои лекарства.
Добрият афоризъм надживява своя създател. Той
е изстрел във вярната посока, който анонимно се
клонира в чуждите умове. Описвайки елегантни
пируети във времето, той се припознава от раз-
лични автори. Важното е плагиатството да не е
умишлено… Aфоризмът е енергийна напитка за
мислещите, интелектуалният оргазъм, който за
разлика от сексуалния, не ти затваря, а ти отваря
очите.
Писателят докарва читателя до златоносния
пясък и търпеливо му помага да намери златните
зърна, докато авторът на афоризми му ги поднася
на тепсия.
Животът прилича на басня без поука... Всичко на
този свят е толкова относително, че това изглежда
е единствената абсолютна истина. Колкото повече
обощаваме, толкова повече се заблуждаваме. Затова
пословиците и афоризмите ни изглеждат толкова
мъдри.
ПАТОАФОРИЗМИ
• Божия заповед № 5. Не убивай млади таланти, стари
професори и смели идеи!
• Да не се бърка патофизиология с патофразеоло-гия!
• Парцелирането на медицината на отделни дис-
циплини разчлени човешкия организъм на части.
Патофизиологията полага героични усилия да ги
събере в едно цяло!
• Следването по медицина е толкова трудно, че младите
лекари завършват леко побъркани. Защо не полудяват
напълно, не мога да отговоря. Може би защото ги
чакат още 40 години учене.
• Патофизиологичен каламбур: патологичната
физио-логия на човека е наука за патологията, която
човек причинява на физиологията си.
• Не позволявайте на правилата да убият изключенията!
• Когато психотерапията измества естествената човешка
среда, жълтите вестници стават заместител на анти-
депресантите.
• Двойки на студентите трябва да се пишат в два
случая: когато не знаят достатъчно и когато смятат,
че знаят достатъчно.
• Ако Господ беше питал учените как да направи
човека, Старият завет още щеше да е в ръцете на
рецензентите.
• Седмата Божия заповед гласи: „Не кради!” За пла-
гиатство изобщо не става дума.
• Системата за научни степени и звания у нас е
едно системно заболяване. Затова оцеляват само
издръжливите.
• Науката е по-стара от научните работници, но ще
ги надживее.
Анета Тошева е ръководител на Секция по чужди
езици и старши преподавател по френски език в МУ
– Пловдив. Има специализации по съпоставително
езикознание в СУ „Св. Климент Охридски”, в Сорбоната
– Париж, в медицинските факултети на университетите
в Нант, Реймс и Париж; през 2003 г. е гост лектор в
Сорбоната. Занимава се и с теория на превода, текстова
лингвистика, има множество научни публикации в
български и международни издания.
Удостоена с Орден на Академичните палми на
Република Франция.
Членува в Дружеството на пловдивските преводачи,
получила Годишната награда за превод през 2000 г.
Превела 23 книги от френски, канадски и белгийски
френскоезични автори - художествена, научно-популярна
и учебно-справочна литература към различни издателства.
Има две номинации за Награда Пловдив за художествен
превод – за „Приказки” на Шарл Перо и за „Руският
любовен триъгълник” на Владимир Фьодоровски. През
м. май 2010 г. получава Награда Пловдив за романа
„Бляскав живот” на Грегоар Поле.
Анета Тошева
Награда Пловдив е учредена през 1981 г.
Престижното отличие представлява пластика, из-
работена по проект на скулптора Димчо Павлов.
Връчва се ежегодно за изключителни постижения в
разделите литература, художествен превод, театър,
музика, изобразително изкуство, архитектура,
журналистика и фотография.
Наградите се раздават в Драматичния театър от
кмета на Пловдив в навечерието на Националния
празник на българската писменост и култура 24
май. В представите на българския народ празникът
се свързва и с просветителската дей-ност на
първоапостолите Светите братя Кирил и Методий.
Награда Пловдив, 2010

1716
Благой Маринов
Доц. д-р Благой Маринов, дм, е преподавател по
патофизиология в Катедра по патофизиоло-гия на
Медицински университет – Пловдив.Научни интереси
в областта на физиология и патофизиология на
физическото натоварване, кардиопулмонално натоварване,
функционално изследване на дишането и др. Член
на Дружество за физиологични науки, Европейско
респираторно общество (ERS) и Българско дружество
по белодробни болести.
С фотография се занимава отдавна и чрез нея умее
да разказва приказки за чудесата в този живот, едно от
които е магията на водната красота.
Из книгата на Грегоар Поле “Бляскав живот”
“-Това е хиатус, разбираш ли, бяло петно, про-бив,
внезапен пробив на един дисконтинуитет, разтърсване.
Мобилният телефон на Жозеф Конар не е вибрирал,
не е звънял: лежи изключен в джоба му. Конар
продължава, впил поглед право в очите на Едит.
- За мадам Бовари повратната точка беше балът
на Ла Вобиесар, нали така? Внезапното прозрение за
един друг живот, странен повик на съдбата, фатална
пробойна, груба очевидност, дебела черта с молив,
безстрастно задраскала думата „немислимо”. За
мен това не беше бал, нито някакво събитие, нищо
забележително. Подигравка на съдбата: бяха твоите
очила. Просто очилата ти, Едит.
- Моите очила ли?
- Старите ти рамки за очила, които впрочем вече
не носиш. По силата на какво странно изключение
вчера бе сложила същите очила, които носеше, когато
бяхме заедно, преди - колко беше - двадесет и пет
години? Когато ги разпознах, пръстите ти играеха
по рамката, освободиха нещо, което по тайнствен
начин се съдържаше в нея, нещо съществено или
първостепенно... Гротескно, но непреодолимо. Казвам
ти, съдбата ми се надсмива.
- А работата е съвсем проста: твърде много
плаках във влака на идване. Контактните ми лещи
започнаха изведнъж да ми причиняват болка. И
трябваше да се задоволя с единствения чифт очила,
които намерих в апартамента... Вчера нямаше как да
съм лещи, пък и имах мигрена, това е!
- Всичко е ужасяващо просто. Животът е толкова
кристалночист и толкова ясен, Едит, всичко е така
добре подредено. А ние сме толкова късогледи. Гледаме
прекалено отблизо, гледаме прекалено отдалече, но
не искаме да видим. Слагаме пъпки, акне, шарка и
други не твърде ласкателни гримове върху лицето
на действителността, а то ни се предлага чисто
и гладко като на ренесансова мадона. И думите,
думите, колко са прости, нали? Ясни! Масата си
е маса. Виж как децата произнасят думите. Маса!
Спомням си Елоиз, когато беше малка. Преди да
започне да казва изречения, говореше най-вече
като назоваваше нещата. Виждаше маса и казваше
с голямо усилие, сякаш създаваше масата: „Маса!”
Ако видеше автомобил, казваше: „Автомобил!”. Ако
видеше куче, казваше: „Куче!”. Ако видеше цвете,
казваше „Двете!” Дълго време грешеше тази дума.
И понеже я бях научил, че цветето е „прекрасно”,
казваше „двете” и после „красно!”. Виждаш ли, Едит,
ето това е голямото изкуство. Да оставиш яснотата
да блесне. И се върши с радост: да можеше да я
видиш колко радостна беше, когато казваше „двете”.
На Едит ú се искаше да попита: „Ти вече не ми
казваш, че съм прекрасна и че аз съм твоят живот?”.
Нейните длани са влажни. Той е облечен като вчера.
Сакото му виси на облегалката на стола. Розетката
този път я няма. Навил е ръкавите на ризата си
над лактите, които е положил на масата. Едрата му
брадата буза лежи в дланта му, а с другата си ръка
поднася цигара към устните. Има тъмни кръгове,
но очите му са големи, примигват рядко и докосват
цялата Едит: издълженото ù лице, бледите ù бузи,
прекалено силно гримираните ù очи като два паяка
под откритото ù чело, опънатите ú назад коси като
вчера, ноздрите, които малко се повдигат от двете
страни на носа, болезнената извивка на ушите ù,
на които сега висят две детелини от черен седеф
с три брилянта, черната ù връхна дреха с равна
яка и без ръкави, белите ù ръце, тънки, но меки,
бенката над лакътя, китките ù, които се крият и се
облягат на седалката на скамейката, за да ù помагат
да си променя позата и да кръстосва крака, този
път настрани, извития кръст, вдигнатия ляв крак
във въздуха изпод черна и лека пола, прасеца,
подчертан от малък мускул, и черната обувка,
отлепена от петата, увиснала и полюляваща се на
върха на пръстите.”
Анета Тошева

1918
Благой Маринов Благой Маринов

2120
Никола Запрянов
Проф. д-р Никола Запрянов, дмн. Научни интереси
в областта на социалната медицина и историята на
медицината. Автор на над 300 научни публикации
и доклади. В МУ - Пловдив е избиран за декан и
заместник-ректор. Организира първа национална
конференция по народна медицина в гр. Сопот (1979
г.). и ХХVI Международен конгрес по история на
медицината в Пловдив през 1978 г. Автор на идейния
проект за откриване на Дом за красота и мода през
1972 г. Почетен член на няколко чуждестранни научни
организации.
От студентски години сътрудничи на различни вест-
ници с литературни материали и карикатури. Участва
в множество самостоятелни и колективни изложби с
карикатури и живопис. Организира първа международна
изложба на художници медици в Пловдив през 1980 г.
Разностранно развит учен и творец, отива до глъбините
на познанието – чрез наука и изкуство.
Из книгата на проф. Никола Запрянов и Николай Казанджиев "Д-р Стоян Чомаков"
Глава първа
ДЕВЕТ ДНИ ПРЕДИ СБОГУВАНЕТО
Барабаните биеха глухо и тържествено. Идещият
от началото на процесията тъжен църковен напев
се губеше в екота им. Под такта на суровата
еднообразна песен без мелодия и думи крачеха
изпълнени с гордост и достолепие първенците на
княжеството.
Беше 14 ноември 1893 година. От Грац идеха
в София, за да бъдат положени в българска
земя тленните останки на Александър Батенберг.
Столицата, в която тъй кратко ту с романтично
вдъхновение, ту с неразумна буйност и обидна
недоверчивост бе властвувал първият княз, същата
млада София, която го бе отлъчила на два пъти
от себе си, сега го посрещаше за последно сбогом
с онази почит, която дъл жим единствено на
историята - добра или зла, но свършена.
Сред най-личните участници в тази внушителна
церемония бе и пловдивският първенец д-р Стоян
Чомаков. Само след девет дни мнозина от тези,
които сега изпращаха до последното му жилище
Батенберга, щяха да дойдат в Пловдив, за да
рекат: „Бог да прости!" и да хвърлят шепа пръст
над Чомаковия ковчег. Ала това още никой не
подозираше, защото в походката и осанката на стария
поборник имаше - напротив годините - още много
жизненост, мъжественост и корава издръжливост.
Той и сега вървеше изправен, без пардесю в
хладния ден; пешком, без да подири услугата на
многобройните файтони и ланда. Кройката на черния
му фрак още повече подчертаваше мъжествената
фигура, изтъкваше аристократизма и бранеше
бележития пловдивчанин от одумките, че сега
знатният потомък на трижди знатните Чалъковци
е само един беден, уморен старец.
От гарата до съградения в центъра на града
мавзолей пътят бе доволно дълъг, за да се проточи
времето, пък и върволицата се нижеше бавно,
както е редно в такива печални шествия. Чомаков
се задъхваше от умора, но ревниво пазеше да не
забележат слабостта му околните. Пословичната
му гордост, граничеща до упорито сво-енравие, се
проявяваше и в този дребен факт: да не покаже
старост и отчаяние, умора и болка. По-младите
му спътници в шествието се гушеха зиморничаво
в палтата, а той крачеше в лекия си фрак, сякаш
не сещаше студ.
...
На сутринта може би щеше да усети пър-
вите болки. Девет дни по-късно сред мъчителна
кашлица, плувнал в пот и загубил яснотата на
взора си, щеше да склопи завинаги очи в своя
топъл и прелестен пловдивски дом. И в този час,
научило за кончината му, Народното събрание (дали
не същото, което му отказа пенсията?) щеше да
вдигне заседанието си в знак на траур. Върховният
медицински съвет също щеше да преустанови
заседанието си, за да се поклони пред големия
български лекар и общественик. Нарочен трен
щеше да доведе от столицата в Пловдив княза
и министрите начело със Стефан Стамболов. По
улиците - от Мараша и Каршиака, към Джумая
джамия и Небеттепе, щяха да тръгнат опечалените
му съграждани. Тези, които го упрекваха заради
погрешките и заблудите му, както и тези, които го
поощряваха в тях - всички щяха да се поклонят
на останките му. Защото доктор Стоян Чомаков
бе станал вече нещо повече от обществен деятел
или политик, нещо повече от пионер на младата
българска медицина - той се бе превърнал в
частица от историята. А нея - историята - трябва
да приемем такава, каквато е била...

2322
Никола Запрянов Никола Запрянов

24 25
Павел Балабанов
Д-р Павел Балабанов, дм, e възпитаник
на Медицински университет – Пловдив. През
2007 г. защитава дисертация в Катедра по неврология на
МУ. През 2008 г. придобива специалност „неврология”
и става асистент. От средата на 2008 г. работи като
специалист към „Отдел за научни консултации” на
Европейската агенция по лекарствата.
Стиховете му са дълбоки прозрачни езера, в които се
оглежда мъдър извисен дух, струят красота и младежки
мечти за единение с природата, любимата, живота.
Липсваш ми ...
В съня си галя те с устни,
но тебе все така те няма.
Пак ще те изпусна,
протегнал пръсти, гледайки през рамо,
като бездомен скитник ще се нося,
под строгите усмивки на вината.
Целувките ти пак ще прося
и ще се гърча в спомена за аромата ти,
за да забравя и престана да сънувам,
отчаяно прегръщайки нощта,
когато устните, които пак целувам,
са мои, но едва до сутринта.
Hypnagogia*
През пръстите ми пак се стичат бисери
и падат примирено във калта,
кошмари изсред сенките надничащи
играят с тях на джамини в нощта.
Отново се извивам в пламъци
сред неоткрит, митичен ореол,
а в мен се къпе целият Атлантик.
Усмихвам се. Отново нямам пол.
Тапетите се хилят от стените,
спасили се от сгърчения хоросан,
а капките са (както винаги) сърдити,
защото ми завиждат, че съм сам.
И не разбират, ще съм сам за кратко,
насред стените лабиринт изплели,
И ще горчи по малко, малко ще е сладко,
и сънен прах по пода ще се стеле.
Нощта разголена е съблазнително
и се усмихва през воала на мъглата.
Уверена е – скоро ще ме има
и пак ревнува тайно от Зората.
* - състояние между будност и сън;
***
Научих се да плувам в сълзите,
за да потърся островчета от надежда.
И вече мога да чета въздишки
и бос по покриви да тичам.
Прегръщам вятъра в косите ти
сред тънки нишки звездна прежда.
В очите ти открих усмивки
и вече знам защо обичам!

2726
Dreamcatcher *
Когато ти си водната невеста,
ще бъда сълзите на мрака,
във който устни кървави нашепват
за рози някога (насън) целувани.
Когато се събуждаш в треска,
във здрача тихо ще те чакам
сред дланите на пеещи дървета
и купища мечти недосънувани.
Когато те целуна (Спиш ли?),
ще се удавя в твоето дихание,
ще се огледам в погледа ти за последно
и себе си отново в теб ще видя.
Сред първата вълна от изток
ще се загуби моето стенание,
през свитите клепачи щом прогледна,
ще мога без сълзи да си отида.
* - при американските индианци талисман, окачаван над
леглото, за да защитава спящия от кошмари.
***
Чуваш ли, когато ти говори
полъхът, играещ си с косите ти,
докато в стаята ти няма хора?
Не питай откъде долита
сянката на синьото сияние,
сменила тънките стрели на тишината.
Не се чуди, че нечие внимание
безмълвно те обгръща в тъмнината,
когато се страхуваш в съня си.
Погледнеш ли веднъж звездите
не ще задаваш повече въпроси,
защото отговори там са скрити.
Аз пазя твоите усмивки
от самотата, скуката и злобата,
защото Аз съм полъхът в косите ти,
докато в стаята ти няма хора.
Нощно къпане
Пусни Морето сред косите си,
да те помилва и да те закриля
И с устни докосни вълните,
за да разпениш скритата им страст.
Почувствай с кожата си дълбините,
където стон се ражда и умира,
открий усмивките ми сред скалите -
там търпеливо ще те чакам аз.
Автопортрет
Целувам настървено капките,
за да прикрия сълзите си в дъжда.
Усмихвам се, когато плачете,
за да не чувствам в себе си студа
...и вярвам тихо на лъжите ви,
за да не срещна истина случайно.
Споделям искрено мечтите си,
за да ги пазя сигурно във тайна.
Очите си затварям срещу Слънцето,
за да почувствам ласката на светлината.
Не пия хапчета за болка или сън,
за да привиквам постепенно в самотата.
Когато спя, завивам се с Надеждата,
за да прогоня в сънищата си Живота.
И всяка нощ към себе си поглеждам,
за да открия вътре в мен Доброто.
“Какво ме прави толкова различен?” -
попитах, плачейки насред мечтите си -
“Дали това, че мога да обичам?”
“Едва ли ”- отговориха сълзите ми.
Без(д)умие
Ням съм.
Няма го Времето,
няма ги мислите.
Няма, Луната е бледата съдница.
Няма го бремето,
няма ги силите,
няма ги вече спокойните сънища.
Няма го Слънцето,
няма ги сенките,
няма го свежия дъх на Омразата.
Няма го чувството,
неми са пейките.
Няма останало нищо за казване.
Няма проблясъци,
няма видения,
няма го светлия лъч тишина.
Няма догадки,
няма съмнения,
няма парченца кристална тъма.
Няма самотници.
Неми са думите,
няма любов, красота и желание.
Няма те теб, тоест -
нямо безумие.
Няма да плача.
Няма страдание.
Няма си.
***
Огледай се в скръбта наоколо.
Няма ги звездите.
-Пак ли?
Помахай мислено на спомена,
и се затичай с клепки натежали,
към старата зора, в прегръдките
на сивите самотни минувачи.
Заслушай се в шума на стъпките
и може би ще чуеш, че не плачеш,
а просто прах от моите въздишки
се крие под клепачите и чака.
Аз знам - това ти казва Вятърът
и те целува с устните си в мрака.
***

Аз всяка нощ целувам пръстите ти,
преди да се запътим без посока,
към светове с роса напръскани.
Разпервам длани над потока,
отвъд безмълвното сияние,
към живото туптене в мрака,
на незарасналите рани.
Покривайки с ръце очите ти, аз чакам
да се събуди в теб и в мен зората
на неизживените ни пориви,
и здраво сграбчили платната
на хилядите заблудени кораби,
да се удавим с тях, развели огън
и в бедствие да се превърнем,
да си откраднем къс от залеза за спомен
и изгорим, преди да се завърнем.
***

2928
Василий Ишев
Проф. д-р Василий Ишев, дм, е с две специалности –
медицинска биология и клинична имунология. Заместник-
декан е на Медицинския факултет и ръководител на
Катедра по биология при МУ – Пловдив.
Занимава се с живопис от младежки години. Участвал
е в общи и самостоятелни изложби. Основна линия в
творчеството му е търсене на красота и хармония, където
и да ги наблюдава – в природата, у човека. Ярките
тонове на картините непреднамерено предизвикват
у зри-теля съпричастност към творческото реене.
Съзерцания, изкристализирали във вибрации от цветове.
Масло, 50 х 40 см
Масло,
46 х 38 см

3130
Масло,
41 х 33 см
Масло,
50 х 40 см

3332
Павел Нончев
Гл. ас. д-р Павел Нончев, дм, е преподавател в
Катедра по психиатрия към Медицински университет –
Пловдив. Професионалните му ангажименти са свързани
с психодиагностика, психотерапия, медицинска психология
и др. Член е на Българска психиатрична асоциация и
автор на многобройни научни публикации.
Активно сътрудничи и членува в много фото-графски
клубове в страната и чужбина. Изявите му са донесли
национално и международно признание и награди. Фин
усет за детайла. Кореспондира с духовните измерения
в човешкото битие. Отразява действителността с красота
и светлина - негови естествени съюзници.
Нощ на учените 2010 Павел Нончев

3534
Павел Нончев Павел Нончев

3736
Антоанета Караиванова - Павлова е хонору-ван
преподавател по български език към ДЕСО на МУ
– Пловдив. Членува в Дружеството на пловдивските
писатели. Автор на стихосбирките „Следа от дъжд” (2003
г.) и „И утре е начало” (2005 г.). Под печат е третата
й поетична книга „По тихия път на тревите” (2010 г.).
Няма нови познания - всичко е древно и безкрайно.
Пътят на всеки е последователност от стъпала, изминати
с търпение, любов към себе си и другите. Приема
поезията като форма на живот – спасение. Би искала
хората не само да си мислят, а и да знаят кои са. И с
всеки дъх да творят любов.
И щом Спасителят ни биде разпнат,
какво да кажа, на кого, защо ли?
След мълнията на нощта се страда
и всеки дъх е по ръба на ножа.
След мълнията на нощта просветва
и как е трудна всяка първа крачка.
Освирепял, страхът гризе от нея,
докато бавно изсветлява мракът.
В мига, когато нещо си отива,
безсмислено е да протягаш длани.
Пусни на воля гълъб и въздишка
и смело чакай следващо начало!
Антоанета Караиванова-Павлова
***
След дългото очакване за среща
душите ни познаха се с любов,
която на малцина се отрежда
по милостта на Божия покров.
От две надежди в съдбоносен ден
роди се път за двама, неизвестен,
с гласа на верността определен
и до пределната си кота верен.
В утробата на пътя пукна цвете –
като признание за чувства светли.
С детето обичта ни ще живее
дори да отлетят душите вечни.
ХУДОЖНИК
Художникът съм аз. И всеки ден
рисувам профила ти, който обожавам,
очите, устните, открили в мен
достоен изповедник и приятел.
Рисувам всеки наш съвместен миг живот,
рисувам раждането на сина ни
и сватбата ни, и църковен свод,
под който най-щастлива преминавам.
С бои от чувства, с четката незрима
творя. Ала показва ми платното,
че друг ме наставлява и закриля,
че не художникът съм аз, а образ.
И в мен отекват съкровени думи:
„Над нас отсъждал е самият Бог!”
Усещам връзката ни помежду ни.
Любими мой, рисувам те с любов.
РОПОТАМО
Подир снега, дъжда, мъглата
пристига слънчев летен ден,
пътува с лодка по реката
в часа на тихия ветрец.
Отломък скален с лик на лъв
и лебеди главите скланят.
Денят разпалва свойта гръд,
накланя се към жарко пладне.
Щурмува гледката с лъчи,
в простряното море се влива,
ще отпътува към безкрая чист,
отнесъл силата лъчиста
на пламналия заник-бряг.
Зад хоризонта се стопява
денят – по-бързо и от сняг
във шепите ми. Свечерява.
А аз – свидетел на мига,
раздухвам в чувствата си огън
и газя с мислите в жарта
на слънчевия летен спомен.
МОЛИТВА

В сълзите скрила безпокойство,
в душата – прошка и обет,
дърво божествено съм – с корен,
в рода човешки вкоренен.
И няма как да не достигна
небето си с възторг и плам.
По пътя си не търся титли,
които не допускат в храм.
В живота ми – наполовина огън,
а в другата си част – вода,
дано като вълна да мога
да имам бряг и свобода.
Дано се случи, че да бъда
очите на слепеца, враг
за подлостта. Дано не съдя
омразата, а я възпра.
И както пада плод узрял,
и както лято се сбогува,
след есенния дъжд и здрач
към вечността да отпътувам.
Антоанета Караиванова-Павлова

38 39
Проф. д-р Надежда Маджирова, дмн, е ръководител
на Катедра по психиатрия и медицинска психология.
Автор и съавтор е на 4 монографии и 14 учебника.
Има признати три рационализации. Включена е в 10
международни каталога.
Рисува от ученически години. Занимава се предимно
с графика. Вае дърво, използва сух пастел, рисува на
стъкло, илюстрира учебници и монографии. За нея
Златю Бояджиев казва, че нейната "графика е фина като
брюкселска дантела". Участва в много местни, национални
и международни изложби, има самостоятелни изяви.
За умението си да прониква в невидимия, но осезаем
свят на цветоидеите, е отличена с най-висока награда
за смесена техника на Първата международна изложба
за лекари самодейци от Източна Европа.
Парламентът в Будапеща, 1972, смесена техника
Надежда Маджирова
Впечатления от Рига, 1987
Надежда Маджирова
Впечатления от Будапеща, 1972

4140
Впечатления от Алансон, Франция, 2009Впечатления от Алансон II, Франция, 2009
Надежда Маджирова Надежда Маджирова
МагнолииЛале
ЦветеКали

4342
Парашкева Чолакова-Бояджиева, главен асистент
по медицинска биохимия в МУ - Пловдив, е асоцииран
доцент към Международната академия на науките – AIS,
San Marino, член на СУБ, Пловдив. Преподава биохимия
от около 40 години, а от 1989 г. и на английски език
на чуждестранни студенти. Преподава и в ПУ “Паисий
Хилендарски” и в УХТ, Пловдив, в AIS, San Marino.
Представител на България в Световната Асоциация
на медиците – есперантисти (UMEA). Има около
40 публикации, доклади и участия в национални и
международни научни форуми.
Пише стихотворения на български, есперанто,
френски, и английски език, има публикувани разкази,
есета. Космополитният начин на живот естествено я
свързва с идеите на глобализацията чрез участията й
в българската и есперантската международна общност.
Нейните стихове са искрени и безискусни като светлите
идеи, на които е посветила живота си.
Парашкева Чолакова-Бояджиева
Почти “СV”
“Очите ми плачат без сълзи,
сърцето ми плаче без глас!”,
това си повтарях всред тази
в душата ми зейнала паст.
Шанс втори ми даде Съдбата
със същия търсен партнъор,
но ето, смъртта чрез косата
безмилостен даде отпор.
Дали по наследство сама съм,
животът така ли върви,
или по наклона опасен
се спускам, макар че боли?
Щом баба така е живяла,
защо да не мога и аз?
Тя стиснала зъби, мълчала,
а аз го разказвам пред вас.
Тук рухна и родната стряха,
без корен почувствах се в миг.
Надежди все пак ме крепяха
да бъда на поста войник.
Ех, имах щастливи години.
Живеехме мило в квартет,
но вихър дойде, раздели ни,
остана за спомен портрет.
Да съществуваш
Как силно искам ти да съществуваш,
да мога да те виждам, да те чувам,
скришом да мечтая, да те сънувам
в минутите на бягство от Всемира.
Аз зная, че душата си залъгвам.
Най-нежната – дихание-целувка,
нищожното докосване-реалност
ще те разпръснат на безброй частици,
отвеяни завинаги в безкрая.
И все пак искам ти да съществуваш!
Пепеляшка
В красива бална рокля – кринолин,
танцува Пепеляшка.
Очите светят и без грим
в прегръдка с принц изящен.
Махалото е на върха.
След миг магията ще рухне.
И от принцеса – в пепелта
я връщат смут. И бухал.
Пантофка малка – знак и зов.
Дали ще му признае.
Една измислена любов.
Но в приказка – така е.
Картина
Дойде първият есенен ден,
дойде плахо и някак смутен.
Не сбърка ли момента отреден?
Остана ли в почуда изумен.
От палав вятър подгонени
листата падат отронени.
Килим тъкат чрез танц игрив,
килим подвижен и красив,
Дърветата в багри различни
приемат ласки първични,
ласки на вихри опасни –
студени, груби и страстни.
Парашкева Чолакова-Бояджиева

4544
Д-р Иван Иванов е лекар-анестезиолог в Катедра
по анестезиология, реанимация и интензивна терапия
(КАРИТ) към Медицински университет - Пловдив.
С фотография се занимава професионално от 2007
година. Негови снимки ползват рекламни агенции,
издателства, печатници. Художничката Текла Алексиева
твърди: „Снимките на Иван Иванов са едновременно
нежни и остро точни, поетични. Напомнят на японски
стихове "танка". Чиста поезия!” А скулпторът Иван
Тотев пояснява: „Фотосите на Иван Иванов са фиксирали
една хармонична метафизичност - прецизно ситуирани,
с вглеждане в детайла, структурата и цвета, с деликатна
и внимателно дозирана ететичност.”
Иван Иванов
Нощ на учените 2010 Иван Иванов

4746
Иван Иванов Иван Иванов

4948
Доц. д-р Йорданка Кичева, дф, е била преподавател
в Катедрата по биофизика в Меди-цински университет
- Пловдив. Има множество публикации на национални
и международни научни форуми. Като учен може да се
каже, че е преплувала океана на познанието в областта
на биосъвместимостта на синтетичните полимери с много
ценни за времето открития, получили международно
признание.
Поезията сама идва при нея отгоре. Връзката на
поетесата с изящната словесност се осмисля и чрез
любовта й към родните Родопи. Има една издадена
стихосбирка „Диви карамфили”. Тя e полет на твореца
към небесните прозрения в чо-вешкия живот.
Йорданка Кичева
Безбрежност
Над реката се стеле мъгла,
а в душата ти полъх на пролет.
Падат есенни тръпни листа,
а сърцето се готви за полет.
И се питаш как стана така.
Малко чудо внезапно се случи.
Птичи стихове за цветя
и в замяна радост получи.
И потъна в море от любов,
доброта, благодарност и нежност.
Над душите ни Божият зов
подарил ни е късче безбрежност.
Имаше време, когато
Имаше време, когато,
когато копнеех само за теб.
изтръпвах, щом те видя.
живеех само за теб.
ти беше всичко за мене.
Сега не копнея само за теб.
Сега не изтръпвам, щом те видя.
Сега не живея само за теб.
Сега всъщност съм жива.
Самота
И толкова години в студ и болка
аз чувствам, имам нужда от това,
да дойде любовта така желана,
да свърши тази тъжна самота.
И нечовешки все към нея тичам.
И боря се с тъгата и скръбта.
Копнежът ми и мен да ме обичат
да стане истина сега.
И да се случи този миг върховен
да слея своята душа
с душа, която също ме обича
и търси като мене любовта.
Сбогуване
Сбогувам се, любов, с теб, сбогувам се.
Изстрадах, изтъгувах те сама.
С ореол и смисъл те окичих,
а ти измислица си била.
Какво че можеш да накараш хората
и от живота даже да се отрекат.
Или в миг да остраниш умората,
щом само някой срещне те на път.
Какво са власт, пари и слава,
ако я няма любовта,
сърцето щом е пълно със забрава,
нещастен сам със своята душа.
А да си сам така е тъжно даже
готов си всичко ти да замениш,
за късче миг на обич и надежда
сърцето някому да подариш.
Зазоряване
В тази нощ беззвездна
потръпва весело капчукът.
И в тишината непрогледна
копнежът с птичи глас изгука.
Мигът отмина. Сладка дрямка
погълна тишината нощна.
И свежо крехка утрин свята
обрамчи птиче ложе.
Мощта на любовта
В очите ми блести сълза.
И тя е пълна с мъка.
Отрони ли се на листа,
ще отнесе заръка.
Че всяка болка е тъга.
И всяка болест – болка.
Че любовта е светлина.
А завистта е малка.
Знам, че объркан е светът.
Днес черното е бяло.
На всичко честно досега
нечестността е завидяла.
Добре че с нас е любовта.
Надеждата ни свята.
Че по-добър ще е светът.
За мъката – разплата.
Знам, носи тя голяма мощ,
и вяра, и надежда.
И в тази толкоз тъмна нощ
светулките довежда.

5150
Несподелена любов
Където и да си във този свят,
сърцето ти при мен ще те довежда.
Копнежът, силен и богат,
в душата ти искряща ще проглежда.
Каква е тази обич, тя не спря!
Не прегоря за толкова години.
Все търсиш в моите очи искра.
Там огънят бушува. И отмина.
Копнежът ще те тласкат до смъртта.
Веднъж мъжът от все сърце обича.
А другото е сляпа самота.
С каквито думи и да я наричат.
Колко дълго
Колко дълго копнях за милувка.
Колко дълго сънувах любов.
Вярвах, ще ме докосне с целувка
някой ден този тих благослов.
И надеждата вече отмина.
Уморена да чакам, разбрах:
гордостта разора ме със мини.
Да усетя любов не успях.
Но копнежът се върна в сьня ми.
И пошепна: Не си ти сама!
В теб отдавна гори любовта Ни,
протегни просто топла ръка.
Дълго, дълго в сърцето я носих.
Но забързана в пътя трънлив,
Не повярвах, не исках, не молих.
Тя дойде с този пролетен стих.
Звезден миг
Аз чакам
този звезден миг,
когато свише озарена
ще занареждам
стих след стих.
И нещо свидно
ще запее в мене.
Копнежът ни за красота
открива бъдно за надеждата.
В Божествения свят
Сълза от пътя светъл
ни зарежда.
Пролет
Пак е пролет. Иде лято.
Светло, топло е навън.
Светлина блести в листата.
Сякаш гледаш чуден сън.
Тичат весели децата.
Песни, викове и глъч.
Вън е пролет. И в тревата
се боричкат наведнъж.
Весел изворът бълбука.
И цветя ухаят в сбор.
Вижте, пролетта се пука.
Птици сме и пеем в хор.
Лучия Миленкова
Лучия Миленкова е професионален фотограф към
Център за учебна и научна документация и Център
за компютърни системи и комуникации на МУ –
Пловдив. Работила е в Българска фотография – цветна
лаборатория. Новото й хоби е бродерия на гоблени
и бродирани икони. Чрез тях отразява богатството
на чувства, образи и идеи, натрупаните мълчания,
които споделя творчески с хората.

5352
Георги Парапанов
Доц. д-р Георги Парапанов, дм, е име легенда в
лекарските среди в ІІІ хирургия на МУ – Пловдив.
Автор на над 100 научни труда, един от основателите
на Българския лекарски съюз.
Публикува книгите „Юдино хоро” и „Написано
със скалпел”. Писателят Георги Стоянов казва, че
героят, „въоръжен със скалпел, застава между живота
и смъртта, преизпълнен с решимост да победи болката
и страданието... Скалпелът на хирурга, осенен от
неуниващото му човеколюбиe, превръща страшните
делници на страданието в щастливи празници на
изцелението. Трябва да бъдем достойни за правата и
задълженията на професията, която сме избрали, трябва
да отдаваме сърце, талант и знание в името на живота
- такова е посланието, което съдържа този неголям
сборник, написан с вдъхновение и любов.”
Из книгата на доц. Георги Парапанов “Написано със скалпел”
ДОКТОРЕ, МОЖЕШЕ ДА СТАНЕШ ИЗВЕСТЕН
При мен дойде пациент с огромна гуша. Рядко бях
виждал такава големина.
- Докторе, идвам при тебе, защото ми казаха, че
само ти можеш да ми помогнеш.
- Как така само аз? Много колеги биха свършили
моята работа. Да, ама като ме прегледат и разпитат,
деликатно ми отказват.
- Къде си ходил?
- В София, в Стара Загора. И тук, в хирур-гиите...
Преглеждам го. Пипам гушата - тя се спуска и зад
гръдната кост. Но има една благоприятна подвижност
и преценявам, че може да се оперира. Вадил съм
подобни гуши. Още повече, че гласът му е ясен, няма
съмнително прорастване към възвратния нерв. Е, има
си рискове, но при коя ли операция ги няма.
- Донеси всички изследвания, ще направим някои
допълнителни и решавай кога ще постъпиш.
- Днес е петък, в понеделник пристигам.
След постъпването му реших да го оперирам в сряда.
Зор работа се оказа. Извадих гушата и я претеглих на
везната - цели 750 грама.
Всичко премина гладко. Изписах пациента на осмия
ден.
Един месец по-късно той пристигна в кабинета
ми и не можах да го позная. Подмладен, с източена
елегантна шия, на която не се виждаше никакъв белег.
- Здравей, докторе! Идвам за контролен преглед.
Преглеждам го, пипам шията, цикатрикса - няма
никакви уплътнения, всичко е нормално. Накарах
го да произнесе няколко високи звука, няколко ниски
и му казах:
- Браво, всичко е наред. Гласът ти е нормален.
- Първо, браво на тебе. Второ, ако не беше запазен
гласът ми, щеше да станеш много известен.
- Как така?
- Много просто, говорител съм на радио Пловдив.
Представяш ли си какво щеше да стане?
- Защо не ми каза предварително?
- Ако ти бях казал, може би нямаше да се съгласиш
да ме оперираш.
Леле - мисля си. Какво чудо щеше да стане, ако му
бях пернал нервус рекуренс. Щеше да прокънти целия
Пловдив, че и областта... Но това беше най-малкият
дерт. Представяте ли си? Сутринта по радио Пловдив
съобщават:
- Уважаеми слушатели, една неприятна новина.
Нашият колега, водещият говорител на радио Пловдив
бе опериран от д-р Парапанов, 3-та хирургия, от гуша.
По време на операцията той прекъсва възвратния нерв
и гласът му напълно се изгубва. Сега той подава жалба
за нанесена щета и т.н., и т.н.
И двамата се смеем.
ЗАРЪКАТА НА ВАНГА
Оперирах тежък случай с усложнена язва на
дванадесетопръстника. Освен това болният беше
претърпял преди десетина години първа операция на
спукана язва с перитонит. Сега се налагаше втора
операция заради стеснение, от което не можеше да се
храни. Стомахът му беше станал като гайда. Каквото
хапне - повръща. Пациентът нямаше друг шанс освен
оперативна интервенция.
По време на осъществяването й бях затруднен.
Техническото й изпълненине криеше сериозни рискове.
Имаше сраствания, които трябваше да се отстранят, за
да се осъществи операцията. Налагаше се да отстраня
две трети от стомаха по метода на Билрот-2.
При освобождаване на напречното дебело черво,
то се десерозира /нарушаване на фината покривка/.
Накрая дренирах широко коремната кухина. Коремната
стена -за да може да се затвори добре, я подсигурих с
поставянето на изкуствено полиакрилно платно.
На седмия ден след операцията, по средата на
оперативния разрез, се отвори дебелочревна фистула
и болният започна да се изхожда от там. С течение на
времето на същото място се оформи противоестествен
анус.
Макар че животът му беше извън всяка опасност, аз
бях притеснен. С немалка тревога му дадох указания
и информирах близки му, че се налага втора етапна
операция. Трябваше да се ликвидира фистулата и да
се възстанови континюитета на дебелото черво. Това
можеше да стане едва след шест месеца. Изписах го.
Хората си тръгнаха потиснати.
През лятото бях на почивка на Беглика. Един ден
на свечеряване пред вилата, в която бях отседнал, една
кола спря и от нея слезе моят пациент. Беше в добро
състояние, засмян, ръкувахме се.
- Докторе, намерих те! Праща ме баба Ванга.
Ходих при нея, разправих й всичко и я запитах дали
ще се оправя. Знаеш ли какво ми заръча? Да отидеш
при тоя, дека те е резал. Па он е много добър и ке
му кажеш - какви са тия парцали, дека ти ги е турил
у корема? Да ги махне! Да ги махне и ке се оправиш.
Бях изумен. Това, че съм му слагал изкуствено платно,
знаех само аз. Откъде знаеше за това и пророчицата?
- Докторе, какви парцали си ми турнал?
Засмях се и му обясних, че е било за хубаво.
Определих му дата за края на септември. Оперирах
го с вълнение, всичко протече гладко. Изрязах 15
сантиментра от дебелото черво и го свързах край с
край. На четиринадесетия ден, без каквито и да е
усложнения, изписах човека да си ходи по живо по
здраво.
Той и семейството му бяха безкрайно щастливи. Да
си призная, по време на операцията чувствах: баба
Ванга стои до мен.
1986 г. Пловдив
Георги Парапанов

5554
Лена Павлова
Доц. д-р Лена Павлова, дм, е работила в МУ -
Пловдив като ендокринолог към Вътрешна клиника и
доцент по вътрешни и професионални заболявания в
Професионална клиника.
В областта на изкуствата се изявява като художник
и чрез приложните изкуства: художествен филц, резба
върху кратунка, бижута от реални цветя, кукли-статуетки,
бонсай и бонкей (миниатюрни ландшафти). Има много
участия в общи и една самостоятелна изложба. Творбите
й са пропити с любов и красота, излъчват непринудената
свежест на единството с природата и хармонията на света.
Иисус Христос
Пейзаж есен I Пейзаж есен II
Лена Павлова

Almanah 2010 final

Recomendados

Recomendados

Más contenido relacionado

Destacado

Destacado (20)

Almanah 2010 final