Posietitiel' - Alieks Barkli bg.pptx

Респектиращите квартали на Ню Йорк са се превърнали в
ловно поле за безмилостен маниак... Той не разменя
смъртоносния си "талант" за убийства на нещастни
бездомници или нощни пеперуди. Той убива обикновени хора
в собствените им апартаменти и поставя чудовищно
осакатените им тела точно в коридора - близо до входната

врата. Джо Лукези, на когото е възложен случаят, открива
само две улики... В нито един от апартаментите не е
проникнато с взлом - значи жертвите сами са пуснали
извършителя. И всички жертви са се обадили по телефона
малко преди убийствата... Твърде малко информация.
Никакви конкретни доказателства. Единственият свидетел не
е в състояние да даде показания. Джо разбира: за да спре
маниака, ще трябва да направи почти невъзможното...
Съдържание
Alex Barkley Посетител
Вече не можех да дишам,
От страха се стичаше пот.

Но погледът не поиска милост -
Той молеше за смърт.
Неизвестен автор
Пролог
Стаята беше осем на десет метра, без прозорци. Слаби
лъчи светлина се процеждаха през решетките на решетките,
които образуваха една от стените на стаята. Малък телевизор,
монтиран на черна етажерка пред входната врата, работеше
на пълна сила. На поднос до вратата почиваха смачканите
остатъци от вечерята.
Леглото до дясната стена беше махнато, ъглите на
одеялото бяха прибрани под матрака, грубата зелена
покривка беше опъната плътно, с изключение на мястото,
където той седеше, прегърбен и загледан в една точка.

Гънките и подмишниците на синята му риза бяха потъмнели
от миризмата на пот, примесена с миризмата на застояла
храна.
Той отвори очи, обърна се към настолната лампа до себе
си и щракна ключа. Вдигна пластмасовия калъп на ярката бяла
светлина, точно копие на челюстта на мъжа, всичките
тридесет и два зъба, които вече помнеше толкова добре, и
прокара палец по контурите им: лекото несъвършенство на
предния резец, неравната повърхност на изчукания преден
зъб. Само веднъж беше виждал тези зъби в усмивка - в самото
начало. А след това, в продължение на часове, те бяха
стиснати, стиснати от мъчителна болка, отваряха се с устните
му само за няколко мига в тих вик.
Той се наведе и извади една кутия изпод леглото, вдигна
я и я постави в скута си. Извади ключа от джоба си и отключи

кутията. Погледна за последен път калъпа, след което го
постави вътре, до останалите. Едно, две, три. Четири.
Денят, след като сте наблюдавали смъртта на първата си
жертва, не се различава много от предишния. Все още се
събуждаш по същия начин. Може би пропускате закуската,
дори обяда... в крайна сметка изяждате нещо. Този ден обаче
ще има и нещо ново - изведнъж ще почувствате в себе си
някакъв странен, блуждаещ ритъм.
Той плъзна кутията под леглото, където лежеше и
останалата част от спомените му - отнетите и спасените
животи. Той затвори очи и вдиша топлия, застоял въздух.
Моят затвор е едновременно наказание и тренировъчна
площадка. Поглеждам към железните решетки зад мен,
оглеждам се около себе си, моето място за лишаване от
свобода. Мисля си за мястото, където сте сега, и колко

трагично е за вас, че аз съм тук, а вие сте там, но тук - о, колко
бързо! - Аз съм там. До теб.
Влизане. Изход.
Той угаси настолната лампа. Прибра ключа в джоба си,
стана и отиде до вратата. Дръпна бравата и излезе навън.
Вдигна ръка и изключи телевизора, като наблюдаваше как
яркият екран потъва в мрак. После прекоси стаята и се изкачи
по стълбите, като спря за миг на прага, преди да се върне в
ярко осветената си, климатизирана къща.
Беше на двайсет и девет години, дребна и слаба,
облечена в бяла блуза, бледорозова жилетка и дънки;
тъмната ѝ коса беше усукана на кок и пристегната с фиба на
водно конче в основата на врата. Кожата ѝ беше смугла, а
очите ѝ - сини, с цвета на зимното небе. До нея лежеше
кукла, която беше направила според инструкциите. Тази
играчка я

беше отегчила още преди да пришие устата на куклата и
косата от кафява вълнена прежда, която можеше да се
разресва и да се прибира в конски опашки и да се връзва с
панделки. До куклата имаше глинен пепелник, покрит със
следи от смачкани угарки от цигари.
Тя вече не помнеше защо беше седнала. Отвори
чекмеджето на бюрото си и извади ламинирана молитвена
картичка и червена парфюмирана броеница от църквата
"Свети Пио". Увила броеницата около пръстите си, тя наведе
глава и започна да се моли.
И тогава се появи познато усещане - някаква вълна се
надигна някъде отвътре и я заля. Обикновено това беше
странна смесица от страх и еуфория, каквато никога не беше
изпитвала никъде другаде, от нищо. Но сега я обземаше само
страх. Лявата ѝ ръка изведнъж конвулсивно се дръпна напред

и падна върху бележника. Издърпвайки го нагоре по плота, тя
усети, че главата ѝ се е освободила напълно от тялото.
Сякаш пред очите ѝ се въртяха кадри от тъмен и
неразбираем филм - поток от резки черни и сиви сенки,
безумно бързо премигване на слабо осветени сцени. Дясната
ѝ ръка се опитваше да напипа бутона "стоп", за да накара
всичко да спре, а след това да натисне двойната стрелка, за да
започне да превърта назад. Но всичко беше напразно. През
тялото ѝ премина мощен импулс, който я принуждаваше да
остане в момента, да не се връща в тъмните, полуизгубени
спомени.
След това се опита да напише нещо, но припадна и се
строполи на пода, като издърпа след себе си хартия,
химикалки и моливи от масата, покривайки я отгоре.

Последното нещо, което видя, беше приятелят ѝ, който
стоеше на вратата, смален до размерите на дете.
Детектив Джо Лукези седеше с ниско наведена глава на
колене, а сълзите се стичаха по лицето му и падаха на килима
под краката му. Лицето му беше посивяло, челото му беше
осеяно с капки пот, а вестникът, който беше притиснал до
бузата си, преди да започне истинската болка, беше смачкан.
Преди половин час Лъкези бе пристигнал при зъболекаря си с
остра болка, която според него вече бе достигнала едва
поносими нива. Но сега тя бе надхвърлила всички възможни
граници и продължаваше да се усилва. Той повръщаше
обилно и седеше свит на две, издавайки ниски гърлени звуци.
- Джо?! Джо?! - една медицинска сестра се втурна към
него от коридора. - Стой, скъпи! - Тя се огледа наоколо. -
Някой видя ли какво се случи?

- Той седна и зачете вестника. После получи обаждане на
мобилния си телефон. След това отново седнал и от този
момент нататък се почувствал много зле. - Лъкези разбрал, че
това е гласът на възрастен мъж с мило лице, който седял в
чакалнята срещу него.
Сестрата сложи ръка на рамото на Джо:
- Д-р Пашвар ще бъде до вас. Мога ли да ви донеса
нещо?
- Какво ще кажете за чаша вода? - Това беше все същият
старец. Сега той се изправи от стола си - Джо видя кафявите
му велурени обувки на килима пред него. Детективът вдигна
трепереща ръка и направи отрицателен знак, отказвайки и
двете предложения. - Не мисля, че дори е в състояние да
разговаря с този, който му се е обадил - добави възрастният
мъж.

Но Джо знаеше, че не болката му пречи да говори. Той
просто нямаше какво да каже на гласа, който идваше при
него, проправяйки си път обратно в живота му, един
протяжен, бавен глас, тежък, напрегнат, заплашващ да сложи
край на недовършената работа.
Детектив Лучези? Всеки път, когато погледнете белезите
по прекрасното дребно тяло на жена си, когато погледнете
надолу към стегнатия й корем... Или когато я обърнете по
гръб. Тя е лека, лесно бихте могли да я преобърнете, нали?
Там също има белези и това ме кара да си мисля, че аз съм
подаръкът, който продължава да дава... И така, това, което
бих искал да знам, е следното: когато гледаш тези белези, все
още ли я искаш? - Той направи пауза. - Или ме искаш повече,
отколкото нея? - Той се засмя дълго и силно. - Кажи го! Кой ще
получи ритник в задника накрая? Малката Анна Лукези или

големият лош херцог Ролинс? - Изчезна дори звукът от
дишането му, изчезна в мъртва тишина. После гласът се появи
отново и нанесе последния удар: - И още нещо, детектив.
Никога няма да ме погребете. Това. Я. Ти. Аз ще го направя.
Глава 1
Детективите Джо Лукези и Дани Марки влязоха в
асансьора, който щеше да ги отведе до шестия етаж, в отдел
"Убийства" на Северния полицейски участък в Манхатън. Беше
четвъртият час от дежурството им, което започваше в осем
часа и продължаваше до четири.
Последва ги нисък, кльощав мъж, лек и наперен.
- Знаете ли, мога да чета бъдещето в ръката си! - Имаше
гладка, загоряла кожа и леко подуто ляво око. Стоеше почти
близо до Джо и го гледаше с лека и мека усмивка.

Джо погледна Дани и вдигна ръката си с длан напред.
Мъжът се отдръпна, като удари главата си във вратата на
асансьора.
- Не, не върху дланта! - изкрещя той. - Не на дланта! На
гърба на ръката ти! Мога да разбера всичко от гърба на ръката
ти!
Джо обърна дланта си обратно към него.
- И другият също. И ти! - Той се обърна към Дани. - И
двете ръце. И двете. Колкото повече ръце, толкова по-
голяма печалба.
Джо и Дани се усмихнаха и направиха каквото той
поиска.
- Смеете се твърде рано. Доколкото виждам, новините
може да са лоши.

- И между другото, не искаме лоши новини - каза Дани. -
Искаме ли?
- Точно така - потвърди Джо.
- И аз не съм пратеникът - продължи мъжът, без да
обръща внимание на забележките им. - Аз съм мястото,
откъдето започва всичко. Аз съм този, който привежда всичко
в движение. Аз съм звънецът, който се задейства: бам! И
бъдещето, което виждам, започва точно тук. - Той вдигна ръка
и нагласи лилавата си бродирана шапка с тамбура, като
завъртя слушалките ѝ, така че едната от тях висеше точно пред
лицето му. Мъжът ги дръпна обратно, след което отново
погледна към ръцете на детективите. - Аха! Виждам нещо.
Точно така, виждам го. Между другото, името ми е Една
линия. One Line. Кралят на Пето авеню. Вашият продукт е One
Line. И вашата марка е One Line...

- Работите ли като копирайтър? - Джо се усмихна.
- Бъдещето ви е една линия - заключи мъжът, като
гледаше внимателно ръцете им.
- Добре - каза Дани. - Какво означава това?
Музиката изсвири и вратите на асансьора се отвориха
пред фоайето на шестия етаж. Джо и Дани излязоха.
Когато вратите започнаха да се затварят, One Line провря
лице през стесняващата се пролука:
- Една реплика: и двамата сте в лайна, и двамата. Това
трябва да са две реплики? Може ли да е две?
В този момент вратите се затвориха.
Те се засмяха.
- Още един DR специално за DRR - отбеляза Дани.
Съкращението DR означаваше "дете с дефекти", а DRR -
Департамент за жилищно строителство и ремонт.

Длъжностната характеристика на този отдел е да обработва
жилищните субсидии по член 8 от Закона за жилищното
настаняване[1].
- Трябва да го насочим към нашата Служба за вътрешна
сигурност. Нека този човек им каже, че са в лайната - добави
той мрачно.
Шестнайсет детективи от отдел "Убийства" в Северен
Манхатън, разделени на три групи, работеха в огромна стая
без прегради. В ъгъла имаше малко пространство,
преградено със стъкло, което се споделяше от сержант и
лейтенант.
Полицейското управление на Ню Йорк беше
единствената правоохранителна организация в страната,
чиито служители не бяха подлагани на редовни проверки за
физическа годност и това позволи на сержант Джон Руфо да

натрупа двеста и тридесет килограма. Всички опити да го
върнат в нормата се оказаха безрезултатни.
- Не сте много умни - каза сержантът, докато побутваше
Джо и Дани с нещо жълто на вилица.
- Това тофу ли е? Соева извара? - попита Дани.
- Това не е тофу. Това е мариновано пилешко месо,
приготвено на пара. Тофу! Ха! Спрете с шегите.
- Часът е едва единадесет сутринта - отбеляза Дани.
- Трябва да ядете малко, но често. Златното правило. -
Руфо заби вилицата си в чинията. - Зеленчуци, протеини...
- И доматеният сос, кюфтетата... - кимна Дани. - Вече сме
минавали през всичко това.
- Как успявате да поддържате форма? - Руфо въздъхна.
- Искате да знаете дали се занимавам с фитнес? - Дани се
усмихна.

Руфо махна с ръка. После заби вилица в салатата.
- В униформа ли си, Джо?
- Да. И се храня добре, между другото.
- Бъдете внимателни с френската кухня там. - Руфо
погледна Джо преценяващо. - Вкусна е... - той вдигна
предупредително пръст, - но е много хранителна. Жена ти е
генетично предразположена към нея. Вие вероятно не сте.
Сега си във форма, но кой знае какво ще се случи по-нататък...
Джо се засмя:
- Благодаря ви за загрижеността, сержант.
- Разнообразното хранене - продължи Руфо с
назидателен тон, - е това, което...
Прекъсна го звънът на телефона.
- Руфо. Да... Да, прекарай го през... Какво имаш там? Да.
ДОБРЕ. - Той записа нещо в тетрадката пред себе си. -

Изпращам точно сега... Детективите Джо Лукези и Дани
Марки... Да... А-а-а... Добре, довиждане. - Сержантът закачи
слушалката. - Господа, имаме убийство на Западна осемдесет
и четвърта улица. Ето адреса. Гай е намерен мъртъв в
апартамента си. - Той откъсна лист хартия от бележника си и
го подаде на Джо. - Двадесети участък вече е изпратил свои
хора там.
Джо и Дани пресякоха Бродуей и се отправиха към
паркинга под железопътния мост.
- Кой е измислил израза "в униформа"? - попита Дани.
- Тези, които не са в униформа.
- Сержантът ми лази по нервите с всички тези разговори
за храна. Може би той иска да умра от глад.
Дани беше нисък, жилав, без грам излишно тегло. От
осемнайсетгодишен носеше костюми с един и същи размер.

Имаше бледа кожа, покрита с избледнели лунички,
светлокафява коса и сини очи.
Джо беше висок шест фута и три инча, много широк в
раменете.
- О, по дяволите!... - изсумтя той, докато се
приближаваше към сребристия лексус.
- Какво е то?
- Вижте го! Кървава работа! - Джо извади ключовете от
джоба си, отвори вратата и бръкна в жабката. Извади парцал и
започна да избърсва катраненото петно от предното стъкло.
След това погледна към моста, където катранът беше капнал
върху колата.
- Поне е прясна. Защо не си на шейна от гетото тези дни? -
"Гето шейни" беше наименованието, което се даваше на
служебните автомобили.

- Днес трябва да отида в училището на Шон за среща. -
Шон е осемнайсетгодишният син на Джо. - Щях да пътувам
оттук направо дотам. Бях... Сега Анна щеше да отиде сама на
училище.
- Няма да й хареса много. Какво е направил Шон?
- По-лесно е да изброиш какво не е направил - Джо
поклати глава.
- Той има много работа...
- Да, само че вече нямам енергия. А Анна няма нужда от
всички тези глупости - да ходи на училище всеки месец и да
отговаря на въпросите на идиотски учител, който е с петнайсет
години по-млад от нас.
- Шон е добро дете. Изчакай да се дипломира след една
година и няма да ти се налага да се тревожиш за него повече.
По-добре се опитай да се справиш с четири деца, които още

нямат десет години! Обичам ги всичките, разбира се, но, о... -
Дани въздъхна тежко. - Добре, да вървим. Кажи сбогом на
хубавата кола и се качи в гадната.
Отделът им разполагаше с автопарк от пет автомобила.
Всяка повреда на автомобила обричаше шофьора на скрап в
офиса на Руфо. Вярно е, че днес получиха най-старата кола -
сив Плимут Гран Фури ("Дори и да го надраскаш, на никого не
му пука" - отбеляза Дани).
Излязоха от паркинга и се вляха в потока от автомобили,
движещи се на юг от Бродуей.
- Мога ли да попитам какво се случи при д-р Пашвар? -
попита Дани.
Джо измърмори недоволно.
- Влязох, взех още една доза вайкодин и си тръгнах.
- Това е всичко?

- Това е всичко.
- Искаш да кажеш, че оттук нататък смяташ да правиш
само това, нали?
- Искате ли да ми дадете психологическа помощ?
Дани не обърна внимание на това избухване.
- И така, отидохте при него, казахте, че сте ужасно заета,
че искате само рецепта и бърза връзка?
- Какво друго трябваше да направя?
- За да му дадете възможност да ви излекува. - Джо
страдаше от дисфункция на темпоромандибуларната става.
Най-малкото неприятно нещо, което можеше да причини
подобно заболяване, беше, че долната му челюст щракаше,
когато устата му се отваряше. Най-лошото, което можеше да
се очаква, беше чудовищно главоболие, от което пред очите
му избухваха огнени кълба. Години наред Дани бе

наблюдавал как Джо приема непосилни количества
болкоуспокояващи, които се продаваха без рецепта.
Напоследък бе преминал към силния викодин. - Ставаш все
по-зле.
- И вие също ставате все по-зле.
Джо не мислеше за болестта си или за лечението си.
Вчерашното телефонно обаждане го върна твърде назад във
времето към събитията, които месеци наред безуспешно се
опитваше да забрави: провалената операция за
освобождаване на отвлечено осемгодишно дете и заплахата
за собственото му семейство, която едва не завърши със
смъртта му. Момиченцето беше върнато на майка си, която
преди това беше полудяла от мъка, и те се сгушиха заедно,
безкрайно щастливи. А секунди по-късно всичко се превърна в
кървава каша: похитителят ги беше взривил в отмъщение за

това, че майката се беше обадила на полицията. Няколко
минути по-късно Джо го пресрещна и го простреля с шест
куршума в гърдите. Името на извършителя беше Доналд Ригс.
След този случай Анна настоява Джо да си вземе отпуск.
Тя получава предложение за работа в Ирландия и двамата с
Шон отиват там. В продължение на осем месеца всичко било
наред, но после... Доналд Ригс имал приятел на име Дюк
Роулинс, убиец, който от години се занимавал с кървав
бизнес, човек, който не искал да остави смъртта на Ригс без
последствия. Едва излязъл от затвора, той проследява Джо и
се опитва да унищожи семейството му. По време на този
процес приятелката на Шон Кейти е убита. А след това
Роулинс отвлича Анна, след което тя се оказва психически и
физически осакатена и изразходва цялата си енергия, само и
само да забрави за случилото се.

Те се приближиха до патрулен автомобил пред жилищна
сграда на Западна осемдесет и четвърта улица. Под зелено-
златния навес на входа нерешително стоеше добре облечена
двойка, която явно усещаше, че се е случило нещо интересно,
но в същото време беше гладна и затова искаше да знае къде
да отиде да хапне.
Във фоайето беше портиерът - спретнат възрастен мъж с
мустаци и табелка с името Милтън.
- Ужасно! - Само това каза той, поклати глава и посочи с
ръка в бяла ръкавица към асансьорите.
- Проведено ли е вече интервю с вас?! - попита Дани.
Милтън кимна.
Излязоха от кабината на третия етаж и тръгнаха по сивия
плочкиран коридор към апартамент номер ZE. Оттам излезе
детектив в тъмносин костюм, загледан в бележника си,

стиснат в лявата ръка. С дясната си ръка се държеше за
стомаха. Детективът бавно се обърна в тяхна посока. Дани и
Джо се представиха.
- Том Блазков от Двадесета - отвърна той. Двадесети
участък отговаряше за целия район от Петдесет и девета до
Осемдесет и шеста улица, западно от Сентръл парк. Блазков
беше на четирийсет години: малък корем, сив таралеж на
главата, тежка долна челюст и зачервени сини очи. Той се
обърна към другия детектив, който се появи от апартамента
зад него. - Това е моят партньор, Денис Кален.
Кален беше над петдесетгодишен; облечен беше в
свободен кафяв костюм, а на вратовръзката му имаше барета
със звездички. Косата му беше светлочервена, изтъняла в
горната част, носът и бузите му бяха украсени с мрежа от

пръснати кръвоносни съдове. Изглеждаше старателен, но
изтъркан.
- И така, какво имаме тук, момчета? - попита Джо.
Блажков каза следното:
- Итън Лоури, художник-дизайнер, роден на четвърти
декември седемдесет и първа година, женен, с малка
дъщеря. Служба деветстотин и единайсет получи обаждане от
човек, който доставя диетична храна. - Детективът сочеше с
пръст по посока на бледия, подсмърчащ млад мъж. - Всяка
сутрин на Лоури се доставяше храна за деня. И ето че той не
отговаряше на звънеца на вратата. За пръв път от единайсет
месеца насам. Куриерът забеляза капки кръв на стълбищната
площадка и усети странна миризма. Пристигнали двама
патрулиращи, опитали се да отворят ключалката на вратата,
след това блъснали по вратата - нямало отговор, заобиколили

задната част на къщата, изкачили се по пожарната стълба,
надникнали през прозореца, не видели нищо и се обадили на
911. Тялото било точно пред входната врата. Няма следи от
насилствено влизане. Балконната врата е заключена.
Мобилният телефон на съпругата не отговаря. Ще трябва да
почукаш. - Той посочи към апартамента. - Бъдете внимателни,
когато влизате: може да се подхлъзнете върху парче от лицето
му.
Джо бръкна в джоба на сакото си, извади носна кърпичка
и шишенце с афтършейв. Изтърка няколко капки върху бялата
кърпа и я притисна към носа си, като вдиша дълбоко няколко
пъти. Почука на вратата, след което внимателно пристъпи
през прага.
Итън Лоури, напълно гол, лежеше по гръб, а цялото му
тяло беше притиснато към перваза пред вратата. Ръцете му

бяха хвърлени зад главата му, която беше обърната надясно.
Итън Лоури беше брутално пребит, ударен много повече,
отколкото е необходимо за убийството на човек, който също
беше довършен с куршум. Но осакатено беше само лицето му,
където ноздрите му бяха частично непокътнати, запушени с
втечнена кръв.
- Какво е това в устата му? - попита Дани.
- Устата му - отвърна Джо.
- О, Боже - издиша Дани и се наведе по-близо до тялото.
Устата на Лоури изглеждаше сякаш е обърната навън. Тя
покриваше цялата му брадичка и лявата страна на лицето му
и приличаше на голямо парче сурово месо. Виждаше се само
един зъб.

Под лявата очна ябълка кожата беше разкъсана от
куршум - стреляно беше от упор. Отделни парчета от лицето
лежаха на пода до номерираните карти с доказателства.
Джо вдиша въздух със свиркане.
- Здравей, Кендра - обърна се Дани към усмихнатото
дебело момиче от техническия отдел, което оглеждаше
мястото на инцидента, приклекнало до тялото.
- Здравей, Джо и Дани. Имам сцена от риалити шоуто
Cribs по MTV. Виждате ли го? - Тя заобиколи с ръка. - По пода
и по стената имаше остатъци от последното му издишване. По
тавана има пръски кръв. А там има още пръски от изстрела.
Оръжие с малък калибър. А след това има...
- Бог да ви благослови, но нека и да ви накара да
говорите по-бавно. Дайте ми почивка! - помоли Дани.
- Съжалявам. Аз просто...

- Радвам се - подкани го Дани.
- Да, обичам работата си! - тя помръдва.
- Кой ще каже, че не обичам това! - Дани заби пръст в
трупа.
До главата на Лоури лежеше черен мобилен телефон,
покрит с кръв. Джо си сложи гумена ръкавица, вдигна го и
натисна бутона за повторение на последния набран номер.
- Снощи в десет и петдесет и осем някой все още беше
жив тук. - Той записа всички входящи и изходящи номера в
бележника си. - Нека се обадя на Мартинес, ако не искаш да
говориш с него сам, Дани. - Преди година, когато Джо го
нямаше, Олдъс Мартинес беше временен партньор на Дани.
Сега, заедно със сегашния партньор на Мартинес, Фред
Ренчър, те съставляваха единствената оперативна група от
четирима детективи в полицейското управление в Северен

Манхатън. - Хей, Мартинес, хей! Това е Джо. Направи ми
услуга и виж какво имаме за Итън Лоури. Местоживеене:
шестнайсет и четиридесет западна осемдесет и четвърта
улица, роден на четвърти декември седемдесет и първа...
Благодаря... Чудесно... Добре, до скоро. - Джо погледна назад
към Дани. - Да, той също е тук. Искаш ли да говориш с него?
Дани яростно поклати глава.
- Добре, добре, ще се видим скоро. - Джо се отдели.
- Какво искаше той?
- Само за да каже, че му липсваш.
- Погледнете тук. - Дани приседна до ръцете на Лоури и
посочи с върха на писалката си няколко дупки в паркета. -
Ръцете му бяха вързани за нещо, забито в пода. По две дупки
от двете страни на всяка китка.

- И не открихте нищо, което би могло да е било забито
там? - Джо попита Кендра.
- О, да! Извършителят не е искал да остави тези неща;
мисля, че те са една от любимите му играчки.
Глава 2
Апартаментът на Лоури има шест врати, които водят от
коридора: към двете спални и банята отляво, към кухнята,
дневната и кабинета отдясно. Кухнята беше боядисана в
лимоненожълто, рафтовете и шкафовете - в лъскавозелено,
повърхностите на масите - в кремаво. Всичко тук е грижливо
подредено и спретнато.
Във всекидневната имаше червен диван и
широкоекранен телевизор, в единия ъгъл - купчина детски
играчки, а в другия - постелка за йога с чифт розови гирички.

- Странно е, че един приличен дизайнер би имал такава
дневна - Джо поклати глава.
- А може би е бил лош дизайнер - възрази партньорът му.
- Винаги си склонен да виждаш жертвите като по-достойни
или по-талантливи, отколкото са били в действителност.
- Съвсем не!
- Когато имат приличен дом, точно това си мислите.
- Ами да, само че обикновено труповете лежат и се
разлагат върху голите пружини на разбитото легло в някоя
отвратителна бърлога или колиба, която никога не е
познавала метлата...
Тогава влязоха в кабинета на Итън Лоури.
- Ето това е нещо - одобри Джо. - Разбирате ли какво
имам предвид? Вижте изчистените линии!

- Хората обичат криминални сериали. Хората обичат
предавания за интериорни декорации. А ако съчетаеш и
двете, ти, Джо, си гарантираш работа за цял живот. Екстремно
декориране на интериора! Място на престъплението:
червено-кафявото имение!
Джо се усмихна.
Това само окуражи Дани:
- Детектив Джо Лукеси разследва смъртта и вкуса ви!
Какви са били последните ви ходове? И защо решихте да
съчетаете тези завеси с този килим? Ще разберем отговора
след рекламната пауза. Този сезон зелената кухня е
последното модно течение. Говорейки за викане: когато един
човек е жестоко пребит, той вика...
- Добре, това е достатъчно. Нека помисля.

Офисът на Итън Лоури беше много подреден и обзаведен
в минималистичен дух. До голата стена, вляво от входа,
стоеше дълго сиво бюро на стоманени крака. В центъра му
имаше двайсетинчов монитор с плосък екран; на него
очевидно се показваше диапозитив от снимките, които Лоури
беше направил. Джо също имаше програма, но още не я беше
инсталирал на лаптопа си, защото все още не се сещаше за
нищо, което би искал да гледа отново.
Той погледна снимката на екрана. Тази снимка, както и
ястията, които Лоури си поръчваше у дома, показваха, че той
много иска да отслабне. И ето че новото, по-леко тяло, за
което Лоури се беше борил неуморно, сега изглеждаше много
тъжно - лежеше в локва кръв близо до входната врата.
Фотоапаратът, професионален цифров SLR, стоеше на
ниска масичка до два високи рафта от прозрачна пластмаса с

чекмеджета. Джо ги извади едно по едно: банкноти,
квитанции, гумени ленти, печати...
- Виждаш ли - каза той на Дани, - Лоури все пак е бил
добър дизайнер. - Най-долното чекмедже беше пълно със
сертификати за заслуги от конкурси. Върху тези плакети вече
се беше събрал доста прах. - Освен това той беше достатъчно
скромен човек, за да не окачва дипломите си по стените.
Което означаваше, че Лоури е доста приличен човек.
Дани изпусна лек стон и извърна очи.
Под бюрото се простираха кабелите от компютъра,
имаше принтер, дисково устройство и лампа, а до тях бяха
блоковете за свързване, като всеки кабел завършваше с
щепсел със съответния стикер.
На пода до прилежно подреденото единично легло в
ъгъла имаше тъмносини работни панталони, върху които бяха

наметнати бяла тениска и бели боксерки. До тях имаше
купчина писма, адресирани до Итън Лоури с момичешки
почерк, които бяха вързани с ластик. На леглото имаше
седемнайсетинчов лаптоп, а в центъра на екрана пулсираше
бяла точка. До него имаше вибратор с дистанционно
управление и къс твърд кожен камшик.
Джо обърна компютъра към себе си и той веднага изведе
серия от ярко оцветени корици на DVD със софтпорно:
намазани с крем мъже в дънки, наведени над миниатюрни
блондинки; лесбийки с огромни гърди, които се облизват в
екстаз; войнишки курви от двата пола.
- Първокласен комплект! Жалко, че двамата с теб сме
твърде провинциални за такива неща - каза Дани и се
приближи.
- Твърде безвкусно и скучно - добави Джо.

- Да, това не е Марвин за вас.
Марвин беше името на един от първите мъртъвци, с
които трябваше да се справят като новобранци. Той бе станал
жертва на собствените си изстъпления, като се бе наял до
смърт. В апартамента, където намериха тялото му, откриха
само кула от торти "Криспи Крем" и най-отвратителната
колекция от аматьорско порно, която някога бяха виждали.
След това влязоха в главната спалня. И тук всичко беше
прилежно подредено. Леглото беше с кралски размери и
бледозелена сатенена покривка, сгъната в краката.
- Само ако Джина ми беше позволила да имам легло, в
което да се качвам толкова лесно! - завидя Дани. - Така
нямаше да ми се налага първо да преместя сто шибани
възглавници от пътя. Не мислиш ли, че това е идиотско? И
защо жените имат толкова много от тях?

- Не знам.
На двете нощни шкафчета имаше книги, бутилки с вода,
някакви хапчета, гривна от страна на жената, портфейл и
часовник от страна на мъжа. В десния ъгъл имаше един стол,
на който висяха дънки и сива тениска.
Лявата страна на спалнята беше повдигната с една степен
- там се намираше гардеробната, очевидно диоцезът на
госпожа Лоури, и тази част от стаята беше пострадала най-
много от атаката. Навсякъде бяха разхвърляни обувки, колани,
чанти. В ъгъла имаше две кошници, пълни с мръсно пране, и
един наполовина натъпкан куфар. Тоалетната масичка беше
затрупана с перуки, фиби и други козметични
приспособления. На пода, наклонена настрани, имаше малка
табуретка.

Джо изучаваше стаята в продължение на няколко минути,
преди да заключи, че престъплението все пак е извършено на
друго място и че тук сякаш ежедневно се сблъскват хора с
противоположни вкусове и начин на живот.
Джо отбеляза в тетрадката си какво трябва да се снима,
после провери записките си с Кендра в коридора. Накрая
начерта план на апартамента, като не пропусна и най-малката
подробност.
Три часа по-късно излязоха от апартамента и се
отправиха към Двадесети участък.
- И така, какво мислите за всичко това? - попита Дани,
докато се качваха в колата.
- Това не е грабеж.
- Да. (смее се) Портфейлът все още лежеше там...
- Два портфейла.

- Значение?
- Да, да. Във фоайето имаше преобърната малка масичка.
А до нея лежеше нещо като изпочупен портфейл. Чисто нов.
- И двамата принадлежаха на Лоури?
- И двете съдържаха визитните му картички. И пари.
- А скъпият часовник на нощното шкафче е все още
непокътнат - добави Дани.
- Освен това имаме компютър с порно, секс играчки и
голо тяло - убийството може да има сексуален подтекст.
- Изглежда така. Смятате ли, че може да е бил настрани?
Блазков казва, че съпругата на Лоури е заминала за деня при
майка си в Джърси.
- Бих подкрепил такава версия.

Джо извади мобилния си телефон. Осем пропуснати
обаждания. Шест от Анна: една гласова поща, четири
обаждания и накрая още една гласова поща: "Козел!"
Джо харесваше начина, по който тя произнасяше думата -
с чудесния си акцент... Наистина обаче не му харесваше
нивото на звука, нито пък грохотът на слушалката, която се
хвърляше силно към телефона. Джо погледна часовника си:
беше пропуснал срещата в училището на Шон. А той не му се
беше обадил, не го беше предупредил.
- По дяволите! - промълви той. - Забравих да се обадя на
Анна.
- Това е всичко, ти си мъртъв - заключи Дани, докато
излизаше от паркинга. - Като говорим за трупове, знаеш ли
защо Руфо загуби контрол над теглото си?
- Не.

- Брат му умира на четиридесет и девет години от
сърдечен удар. Вие - и не. Без предупреждение.
- Да, помня.
- Най-важното нещо е следващото. На погребението Руфо
малко прекали с алкохола и някои от момчетата го чуха да
казва на възрастната си леля, че не иска да свърши като брат
си, защото все още не е изпитал любов в живота си! По-точно
казано, той още не бил изпитал истинска любов!
- Руфо?
- Точно така!
- Правилно. Сега той се появява в съвсем различна
светлина!
- Да, селски мързеливец, който тича из царевична нива.
- Преди колко време беше това?
- Преди три години.

- И никога не сме го виждали с жена!
- Да, и той е решил да се откаже от целия женски пол.
Което е тъжно. За всички нас. В противен случай той все още
щеше да има старата си фигура, а на нас щяха да ни бъдат
спестени приказките му за салати от оризова лебеда и
задушени пшенични грисчета.
- Ти върви напред, аз ще дойда - каза Джо, когато спряха
до двадесети участък. Той се спусна по тротоара и набра
номера на Анна. Няма да мога да...
- Вече разбрах - прекъсна го тя. - Бях на училище, а сега се
прибрах у дома.
- Тук съм на път да убия. Заседнал съм наистина, скъпи.
Какво се случи в училище?
- Не беше голяма работа. Директорката беше там и
започна да...

После Джо видя Блажков и Кален - те слязоха от колата и
тръгнаха към гарата.
- Скъпа, съжалявам. Не мога да навляза в подробности
точно сега... Както и да е, всичко ли мина добре в училище?
- Това е един от начините да се каже... - Гласът й прозвуча
малко напрегнато.
- Трябва да бягам. Ще ти се обадя, когато се върна у дома,
добре? Вероятно ще закъснея. Обичам те.
- Ти също - каза тя уморено.
Джо се качи на първия етаж. Там имаше много хора,
които пиеха кафе.
- И така, какво имаме? - попита той.
- Убийство. Глухар. Няма свидетели. Чувал с лайна -
отвърна Блажков.
- Получихте ли резултатите от видеонаблюдението?

- Все още не - каза Мартинес.
- И от другата страна на улицата?
- Ами.
- Не всички жители са си били вкъщи", продължава да
съобщава Блажков. - Ще видим какво още ще избухне, но
съседите от двете страни на улицата не са чули нищо, а
портиерът не е видял нищо.
- Какво ще кажете за съпругата му?
- Тя е при майка си с бебето - казва Мартинес. - Тя е
разхвърляна. Опита се да се съвземе, но не направи нищо.
Измъкнах от госпожата колкото можах, но не мисля, че това
ще ни помогне. Тя няма никаква представа какво може да се е
случило и защо. Тя и съпругът ѝ не общували много, предимно
си стояли заедно вкъщи.

- Добре, Ренчър, провери телефонните разпечатки на
Лоури - каза Джо. - Калън, провери номерата на колите, които
бяха паркирани отвън. Утре ще получим резултатите от
аутопсията. Щом узнаем часа на смъртта, ще започнем отново
да претърсваме къщата. - Той се обърна към Блазков:
Получихте ли нещо от БУР или от МУА?
На всеки арестуван в щата Ню Йорк автоматично се
присвоява идентификационен номер, който отива директно в
досието на Бюрото за криминални разследвания. Ако Лоури е
имал криминално досие, с едно обаждане до Бюрото за
разследване на престъпления се получават всички
подробности за деянието му, както и снимка. Проверка в
междущатските криминални досиета щеше да покаже дали е
извършил престъпления в други щати.

- Не получих нищо", каза Блажков. - Вземете си някаква
маса. Искаш ли малко кафе?
- Да, благодаря ви. - Джо свали якето си и седна. Когато
вдигна поглед, видя Денис Кълън да стои до него.
- Джо, мога ли да направя финансова и телефонна
проверка?
Джо се засмя:
- В моя опит никога не се е случвало някой да поиска
разрешение за това.
- Помислих си, че имам око за тези неща, разбирате ли.
Към един часа сутринта Джо беше напълно изтощен.
Пръстите му бяха изтръпнали от натискането на клавишите на
компютъра. Не се съмняваше, че е счупил всички рекорди по
консумация на кафе.
- Това е всичко, тръгвам си - каза той и се изправи.

- Добре ли сте? - попита Дани.
- Просто съм уморен. Връщам се в офиса си. Ти с мен ли
си?
- Разбира се. Не се ли прибираш у дома?
- Не, няма да отида тази вечер: резултатите от аутопсията
ще бъдат готови в ранните часове на сутринта.
"Приютът в полицейското управление в Северен
Манхатън беше до съблекалнята. Имаше четири железни
койки с тънки матраци и одеяла, под които никой не
рискуваше да спи. Работата на четири и две означаваше
четири дни дежурство и два дни почивка. Първите две смени
траеха от четири следобед до един сутринта, а последните
две - от осем сутринта до четири следобед. Преходното
дежурство приключваше в един часа сутринта, а следващото
започваше в осем сутринта. Детективите, в по-голямата си

част, оставаха тази нощ на "преспиване" или поне
уведомяваха съпругите си, че остават в офиса. Анна не
обичаше да остава сама през нощта сега, а Джо винаги се
прибираше у дома; и тъй като живееха в Бей Ридж, за него не
беше дълъг път. Но през първите няколко нощи на един
особено голям случай той все пак остана в "нощувката". Джо
взе мобилния си телефон в ръка:
- Скъпа, това съм отново аз. Тази вечер ще спя в офиса.
- Знаех го.
- Така и не успях да ти обясня...
- Добре, разбирам. Не се притеснявай за това.
- Добре ли сте? Шон у дома ли е?
- Все още не. Но скоро ще стане.
- И така, какво се случи в училище?

- Не беше нищо особено. Директорката беше много мила.
Изглежда харесваше Шон. Но осъзна, че той се е... променил.
Казва, че е груб и не търси разбиране.
- Френската кръв в него говореше.
Анна се засмя:
- Правилно. А слабите му оценки в училище се дължат на
американската кръв.
- Така казват за неговия чар и добър външен вид -
отбеляза Джо със смях. - Заплашват ли, че ще изгонят Шон?
- Не, те казват, че ще му дадат шанс да се поправи.
Смятат, че е преуморен, че си ляга късно...
- Нима и ние бяхме подведени?
- Не, нямаше нищо подобно.

- Да ти кажа какво... Сигурен ли си, че ще имаш добра
нощ? Може би трябва да се обадим на Пам и да я помолим да
дойде и да остане при теб, а?
Пам е втората съпруга на баща му Джулио.
- Пам? - Анна повтори и се засмя. - Аха. Детегледачка на
същата възраст като мен! И свекърва ми също!
- Приемна свекърва.
- Всичко е едно и също.
- Каква бавачка е тя! Просто я покани на чаша вино и на
кино.
- Само за да знаете, че е един час сутринта. И съм добре.
- Добре, до скоро...
- Да, след няколко дни. Знам това.
Глава 3

На Стенли Фрате му оставаше още един час преди работа.
Той караше по Холт Авеню с белия си ван Ford Iconoline, на
който с големи сини букви отстрани бяха изписани "Frate",
"Electric Services". В южния край на парк "Астория" той зави в
паркинга. В половин девет вече беше много по-тихо,
отколкото преди час, когато бегачите и плувците се прибираха
по домовете си, за да си вземат душ и да отидат на работа.
Той излезе от микробуса и изложи голите си ръце на
студения вятър, който духаше откъм Ийст Ривър. Кожата му
веднага се подпухна. Там, където стоеше Стан - до парка, под
моста Триборо - беше кварталът Астория, който той
познаваше и обичаше толкова добре. От страната на
крайбрежния булевард се виждаха луксозни апартаменти с
изглед към тенис кортовете; от другата страна се виждаше
Манхатън - съвсем друг спектакъл. Подобно на Бруклин,

районът на Астория имаше склонност да привлича хора от
града и се преустройваше, за да увеличи привлекателността
си. Уол харесваше всичко на това място. Обичаше места като
това, където можеше да се пече на слънце край водата, да се
любува на красивия пейзаж, да се разхожда сред дърветата,
да седне на някоя пейка. Когато часовникът показа десет без
девет, той се върна във фургона.
Стан караше по Деветнайсета улица, после зави на
малкия паркинг пред жилищната сграда, в която работеше
през последните две седмици. Той разтовари инструментите
си и тръгна по павираната алея към входа. По средата на пътя
спря и се наведе, като постави товара на земята и извади от
джоба на работния си колан ножа за писалки. Отвори
острието и отряза един кълн през пукнатина в бетона.

Той бутна вратата и влезе във фоайето. Джун,
рецепционистката, му махна с ръка иззад бюрото си.
Миришеше на лимонов дезинфектант - ароматът се носеше от
лъскавите плочки на пода. Стените тук бяха в бледозлатист
цвят, облицовани в кремаво, заобляха се и водеха зад ъгъла
към асансьорите. Бюрото на Джун беше отляво - полумесец с
изпъкналата си страна, обърнат към входната врата. Зад него
имаше барикада от пластмасови прегради, която затваряше
входа на коридора за всички, освен за строителните
работници, които ремонтираха тази част на сградата чак до
четвъртия етаж.
- Здравей, Flat Stanley! - усмихна се на Джун, докато се
приближаваше към нея.
Плоският Стенли е герой от детска книжка, който поради
трагичен инцидент се е сплескал до напълно плоско,

двуизмерно състояние. Стенли, който сега стоеше пред Джун,
изобщо не беше плосък - той имаше толкова издут корем, че
изглеждаше така, сякаш ще се пръсне. Стен измърмори
недоволно и нагласи работния си колан, който можеше да
бъде само на едно място - под изпъкналия му корем, колкото
и да се опитваше да го издърпа нагоре.
- Нещо за мен?
- Само ви съобщавам, че Мери Бьориг от първия етаж
възнамерява да засади цветята, които така любезно й
подарихте, в лехата.
- Мери? - Той е целият осветен. - Днес?
- Да. - Тя отново се усмихна. - Мисля, че някой те е омотал
около пръста си.
Той се намръщи:
- Тя просто обича цветята.

Мери Бьориг проверява смартфона си. Всичко, което
трябваше да запомни, беше записано там: телефонни номера,
адреси, номера на банкови сметки, часове на срещи и
посещения, списъци за пазаруване, рождени дни, годишнини,
карти, пътеводители. Тя отдели петнайсет минути, за да
подреди дневната си, като започна от входната врата и
обиколи всички ъгли по посока на часовниковата стрелка.
След това се прехвърли в кухнята, където се наложи да работи
усилено с парцал, за да избърше праха. Тъкмо се канеше да
започне да разтоварва съдомиялната машина, когато
звънецът на входната врата иззвъня. Тя се втурна към
входната врата и я отвори.
- Здравей, Магда! Влезте. Работя усилено тук. Чай?
- Кафе - каза Магда и прегърна Мария. - Не се
притеснявай, ще го направя сама. - Магда Олешак беше в

началото на петдесетте си години. Лицето ѝ сияеше със
здравословна руменина от добрата храна и навика да ходи
навсякъде. Беше родом от Полша, беше се преместила тук
преди десет години с двете си дъщери тийнейджърки и беше
овладяла английския достатъчно добре, но така и не се беше
отървала от акцента си. - Какво хубаво място имате тук! -
Магда се огледа, докато сваляше лекото си яке. Ребека на
Дафни Дюморие лежеше до леглото на Мери. - Отново ли
препрочиташ "Ребека"?
- Да. (смее се) Знам всичко наизуст. Всъщност това са
пълни глупости...
- Това не е глупост! - Магда се възмути. - Не искам никога
повече да те чувам да казваш това! Чудесно е, че ти и Ребека
сте приятели за цял живот. Тя винаги ще бъде с теб, нали?
Или както и да се казваше, онова момиче... Как се казваше?
Не

мога да си спомня, не мисля... Сам съм объркан, виждаш ли?
Напълно объркан! Но ти не си. Ти си прекрасен човек, Мери.
Продължавай с добрата си работа. Не си ли спомняш какво ти
даде Ребека, когато беше младо момиче, мятайки се в
леглото без сън?
Мери се усмихна.
- Щом говорим за книги, имам добри новини за теб -
продължи Магда. - Стен Фрейт, нали го познаваш, ще
пребоядиса библиотеката, както ти искаше.
Мери плесна с ръце:
- Това е страхотно! - Но после се намръщи: - Мислиш ли,
че накрая ще заприлича на библиотека, а не на витрина?
- Няма нищо лошо в стъклото, ако имате предвид това.
Просто трябва да сме сигурни, че никой няма да влезе там.
- Кой би отишъл в библиотеката?

- Всякакви хора... Търсят неприлични сцени в
романтичните романи. Сърбят се на едно място...
- Магда!
Олешак се засмя.
- Бих искала да направят нещо и за другите прозорци -
каза Мери. - Те са твърде високи; ако седнеш, не можеш да
видиш какво става навън. Не можеш да видиш какво се случва
навън.
- Иска ми се да мисля, че читателят използва тази гола
стена като екран и проектира върху нея света, за който чете в
момента.
Мери се замисли и след пауза кимна:
- Мисля, че съм съгласен с вас. Мисълта ви ми хареса.

- Знаете ли откъде са взели парите за възстановяването
на библиотеката? Стан го направи. Казва, че дори е получил
отстъпка за осветителните тела в коридора.
- Много хубаво - каза Мери. И след известно мълчание
добави: - Има нещо толкова тъжно в него, в тази Стена.
Магда отиде в кухнята.
- Мери, кафето ти свърши.
- О, съжалявам! - Тя натисна правилния бутон на
смартфона си и добави кафе към списъка за пазаруване. - И
така, какво ще имаме по-нататък?
- Дейвид ще пристигне тази сутрин, нали?
- Да. Между другото, там някъде има торта. Не съм
гладен, така че си помогни.

Магда отвори кутията за хляб и извади увита във фолио
торта. Беше покрита с плесен. Магда вдигна капака на коша с
подръпване и хвърли тортата вътре.
- Благодаря ви - каза тя, - но вече съм яла. - Магда се
върна във всекидневната и седна на дивана. - Трябва ли да
остана при теб, докато Дейвид пристигне?
- Това би било чудесно. Днес имам гладене, така че ще
започна веднага, ако нямате нищо против.
- Започнете.
Дейвид Бьориг беше на трийсет и четири години, но
изглеждаше по-млад и през повечето време носеше втален
костюм, за да може служителите му да го възприемат
сериозно. Той ръководеше успешен бизнес за кетъринг и
обслужване на събития. Това беше бизнес, който Дейвид

беше купил преди девет години, след като се беше отървал от
една губеща софтуерна фирма.
- Здравейте. - Той прегърна Мери и я целуна по бузата. -
Здравей и на теб, Магда.
- Само ако всеки реагираше така, когато ме види!
- Здравей, Дейвид! - Жените отговориха в един глас и се
усмихнаха весело.
- Днес съм в особено настроение. И така - той погледна
многозначително към Мери, - предполагам, че е време да
приготвя леглото.
Мери се намръщи. Тя погледна часовника си.
- Но е само десет сутринта!
Той се усмихна:
- Цветна леха.
- Смятате ли, че е смешно?

- Да!
- Е, ако мислите така... Аз наистина не мисля така.
Той вдигна ръце:
- Добре: изобщо не е смешно.
- Дори глупаво - каза Магда.
- Но си струваше да опитате. Добре, отивам да се
преобличам. Мога ли да ти задам един въпрос? С какво си
облечен?
- Толкова ли идиотски изглежда? - Мери се притесни.
- Изглежда... много креативно.
- Мислех, че изглежда страхотно.
Беше облечена с широки оранжеви памучни панталони,
които се стесняваха до глезените ѝ, зелена тениска и бели
маратонки.

Дейвид се засмя и изчезна в спалнята, като взе със себе
си спортната си чанта.
- Имате ли всичко опаковано за работа в градината? -
попита Магда.
Мери кимна към инструментите, подредени на масата:
- Две градински лопатки, постелка за колене, лейка,
разрохквач... Това ли е всичко, мисля?
- Да.
Появи се Дейвид - облечен в износени дънки, синя
тениска с дълъг ръкав и добре износени маратонки Puma.
- Е, ето ме тук, готова съм да се захвана за работа в
градината. И се гордея, че съм част от такава благородна
кауза. Хайде, дамо в страховитите панталони, да се
приближим до земята, за да насърчим мръсотията и пепелта
към нов живот.

Мария постави килимчето пред цветната леха, която се
намираше до оградата, на петдесет метра от къщата им. Тя
огледа саксиите с хризантеми в най-ярките цветове - жълто,
оранжево, яркочервено.
- Колко красиво!
- Много. Стен също предпочита тези цветове, наистина. -
Дейвид се обърна към празната цветна леха и се засмя. В най-
затънтения, най-тихия ъгъл...
Мери се усмихна:
- Не мислите ли, че можем да се справим сами?
- Вероятно.
- Но аз съм му помагал и преди, той знае, че съм доста
добър в това.
- Той също така знае, че този път ви помагам.

- Добре. Трябва да извадим цветята от саксиите и да ги
засадим тук в този ред. - Тя му подаде лист хартия с чертеж.
- Не е трудно.
Мери се спусна на килима и започна да копае дупка.
Дейвид се зае със саксиите, заби лопатка в първата,
внимателно разрови около корените, извади цветето и
изтръска излишната почва.
- Всички, които познавам, в момента седят в офиси.
Можете ли да си представите колко страхотно ме кара да се
чувствам?
Мери се усмихна:
- Благодаря ви, че доброволно ми помогнахте.
- Да ви помогна? Аз си помагам сам! Вижте тук! Това е
терапия! Терапия! Това е начинът да се живее! Свобода, свеж
въздух, никакви офиси! - Тогава той забеляза, че в тревата на

ръба на цветната леха расте плевел. Издърпа го и го вдигна
нагоре. - Не беше ли странно? Колко лесно е такава грозна и
прилепчива мръсотия да се привърже към истинската красота!
- Точно като градината в Мандърли[3].
- Да! Точно така!
Работиха в продължение на около час, като си говореха и
се смееха. След това Дейвид спря и известно време
наблюдаваше по-малката си сестра, която продължаваше да
работи съсредоточено и без да се разсейва, навеждайки се
над ярките цветя, докосвайки нежно листенцата с малката си
ръчичка и влагайки сърцето и душата си в работата.
- Всичко ли е наред? - попита той нежно.
Тя го погледна.
- Всичко изглежда наред.
Той се усмихна:

- Това е добре, Мери. Много добре!
Оттук нататък те работеха в мълчание, докато Дейвид
отново спря. Той я погледна и изведнъж започна да цитира
Ребека:
- "Всички ние и всеки един от нас е обладан от някакъв
дявол, който ни преследва и измъчва."
Мери продължи с цитата:
- "Но в крайна сметка трябва да дадем битка. Вече
победихме някои хора"...
- "Или поне така ни се струва", завърши Дейвид.
Глава 4
Тялото на Итън Лоури лежеше върху перфорираната
повърхност на масата от неръждаема стомана в мазето на
главното отделение за съдебна медицина. Под гърба му беше

поставена щанга, която накара торса му, вече без всички
вътрешни органи, да се извие напред. Наблизо имаше
окървавен лист хартия, на който беше записано на ръка
теглото на всички тези органи.
Джо и Дани, облечени в груби панталони, халати и
ръкавици, с висящи от гърдите им марлени превръзки, стояха
един до друг. Цифровият фотоапарат и бележникът на Джо
лежаха недалеч от тях на един рафт. Той вече беше направил
всички снимки, записал всички данни и задал всички въпроси,
които възникваха на всеки етап от тричасовата аутопсия.
Д-р Малкълм Хайланд изглеждаше доста млад за
съдебен лекар. Детективите се отнасяха добре с него, защото
не очакваше да знаят много за медицината, но и не ги
смяташе за глупави. Съдебният лекар говореше тихо и

спокойно, докато не взе микрофона, когато диктуваше ясно и
силно. Дани го наричаше Робот Доктор или просто Рободок.
- И така, докторе... - Джо взе бележника си от рафта и го
отвори отново.
- Времето на смъртта - започна Хайланд - между
единадесет вечерта и три сутринта. Причината за смъртта е
огнестрелна рана в главата: видяхте малка входна рана близо
до очната ябълка и смачкан куршум двадесет и втори
калибър, възстановен от черепа. Траекторията му върви
отляво надясно, забил се е в темпоралния лоб на мозъка.
Краищата на раната са назъбени от удара на въртящия се
куршум. Тъй като той е влязъл директно в костта, се виждат
радиални разкъсвания на кожата, т.нар. звезден ефект.
Смъртта е причинена от вътречерепен кръвоизлив. Но преди
да се заемем с този изстрел, трябва да потърсим признаци на

компресионна асфиксия - вече ви разказах за диафрагмата,
която е загубила способността си да се разширява. Бих
предположил, че убиецът е седнал върху гърдите на този
човек или ги е притиснал с коляно, така че цялата тежест на
тялото му да е била поставена върху жертвата.
Обездвижвайки жертвата по този начин, убиецът е бил в
състояние да я удари, вероятно със средно голям чук. Видяхте
нараняванията по лицето: солидни синини и отоци, няколко
разкъсвания. По горната и долната устна има следи от външни
и вътрешни наранявания. Това е доста често срещано явление
при хомосексуалните убийства.
- Но той е бил жив преди изстрела, въпреки всички
наранявания по лицето? - уточни Дани.
Хайленд кимна:

- В белите му дробове са открити кръв и парчета от зъби -
имал е време да ги вдиша.
- Значи смятате, че това дете вече е умирало, когато е
било застреляно, че не е било в състояние да диша правилно
тогава?
- Да. Струва ми се съвсем разбираемо, защото убиецът
почти е разбил главата му и го е удушил. Всичко е много
брутално. Представете си човек, който се бори за всяка глътка
въздух, прави всичко по силите си, и го удрят с чук по лицето,
погълнат от тази ужасна болка, после се мъчи да диша отново,
после пак болка, и всичко се натрупва едно върху друго, и така
до края.
- Тези луди идиоти винаги имат някаква специална
причина, за да правят това. Някои от тези неща ми изглеждат
много познати. Спомняте ли си Уилям Ането?

Джо поклати глава.
- О, да! Тогава не бяхте там. Бяхме само аз и Мартинес.
Синята от Горен Уест Сайд. Има нещо... има нещо в това, което
ми напомня...
- Ако нямате повече въпроси... - Хайленд кимна към
бележника на Джо. - Мисля, че си записал всичко.
- Наистина няма въпроси. Но това е така, докато не се
върна в офиса и не открия в тетрадката си някоя дума, която
не мога да разбера, а без нея всичко останало губи смисъл.
- Ако имате нужда от нещо, обадете ни се.
- Благодаря ви.
- Късмет! - Хайленд продължи да излиза, но изведнъж се
спря на прага. - Когато правех дисекция на мозъка, се
страхувах, че ще намеря там касета, разбирате ли, като филм,
записан през очите на жертвата, за да можем просто да

седнем и да го гледаме - и да видим всичко, което се е
случило там. Това би било доста силно доказателство в съда за
вас, нали? Топката е точно в задната деветка! Това би било
страхотно, нали? Или пък ако, да речем, намеря там някаква
"черна кутия", в която да има запис минута по минута на
всичко, което е преживяла жертвата. Макар че, трябва да
кажа, този човек е преживял неща, които вероятно биха
издухали всички предпазители в тази кутия.
Анна Лукези лежеше на дивана, облечена в пижама и
покрита с леко вълнено одеяло. И гледаше четвъртия пореден
епизод на "Гранд дизайн". Двойката ремонтираше и
преустройваше дома си в имение някъде в Англия и Анна
наблюдаваше как машините унищожават интериора, който
отговаряше на вкусовете на 80-те години. Тя започнала да
гледа тази програма още в Ирландия, а колко много се е

променил животът ѝ оттогава! По това време Анна е
изгряваща звезда в списание Vogliving и като интериорен
дизайнер се заема с преустройството на стар фар и къщата на
неговия пазач в едно село близо до Уотърфорд. Обичаше
работата си и живееше в много красива къща със съпруга и
сина си, които я подкрепяха в работата ѝ. Сега, гледайки
екрана на същата програма "Гранд дизайн", тя се чувстваше
като друг човек - нежелан чужденец, заседнал в мрачна
двуетажна тухлена къща в бруклинския квартал Бей Ридж - не
в Бруклин Хайтс, не в Уилямсбърг, дори не в Дъмбо[4]. да, тук
се чувстваше в безопасност, съседите бяха най-приятните
хора, но за Анна и кварталът, и къщата бяха някак безлични и
й правеха потискащо впечатление.
Тя погледна през прозореца - липсваше ѝ гледката към
морето, липсваше ѝ шумът на вълните, които се разбиваха в

брега, толкова силен, че трябваше да затвори прозореца, за
да се чуят в разговора. Къщата в Ирландия беше много
удобна, мебелите прости, цветовете спокойни и неутрални,
беше уютна.
И тогава се появи Дюк Ролинс и разруши всичко. Той
искаше да унищожи Джо. Но подцени способностите му. Но
когато Анна си спомни за това сега, тя не се възхищаваше на
съпруга си, а го осъждаше. Джо беше убил Доналд Ригс, но тя
беше платила цената. Той не беше пострадал по никакъв
начин и сега се беше върнал към работата си. А тя...
Два месеца след всичко, което се е случило в Ирландия,
Ан живее с родителите си в Париж. Джо и Шон бяха с нея през
първите три седмици, но малката къща на родителите ѝ беше
твърде малка за всички, буквално ги притискаше. Затова тя
убеди Джо да вземе Шон със себе си в Ню Йорк.

Когато Анна също ги последва, й отне много време да
свикне с новия си дом в новия квартал. Сутрин се събуждаше
изненадана, че е тук, но никога не можеше да разбере къде
иска да бъде. Единственото, което Анна знаеше със сигурност,
беше, че не може да общува с външния свят. А това
означаваше, че ще трябва да се ограничи в рамките на четири
стени.
За щастие шефът ѝ Клод Силва ѝ разрешава да работи от
дома си, но ѝ дава ясно да разбере, че това е само
краткотрайно удоволствие. И с времето Анна започна да
изпитва все по-голямо безпокойство, че един ден може да
бъде уволнена, т.е. единственото нещо, което все още я
държеше здравомислеща. От уюта на собствения си дом Анна
обичаше да довършва снимките, които беше направила, да
избира от каталозите или интернет рекламите, които

пристигаха по пощата почти всеки ден. Моменти като този я
караха да забрави себе си.
Анна с усилие се надигна от дивана и се канеше да отиде
в импровизирания си офис, когато телефонът иззвъня. Когато
вдигна слушалката, тя чу силното тракане на ключове в
кабинета на Кло.
- Отново съм аз.
Анна издъхна: Кло все пак беше решил да се отърве от
нея?
- Съжалявам, че ви натоварвам с това, но просто съм в
затруднено положение. Утре сутринта имаме голяма
фотосесия на площад "Уест Юниън", а Лия наистина ме
разочарова. Снимат нови спални за момичетата-модели,
където да се наспиват от тежката си работа, от дефилирането
си и... е... гледането в тях. Участват много наши

Posietitiel' - Alieks Barkli bg.pptx

Posietitiel' - Alieks Barkli bg.pptx

Posietitiel' - Alieks Barkli bg.pptx

Recomendados

Más contenido relacionado

Similar a Posietitiel' - Alieks Barkli bg.pptx

Similar a Posietitiel' - Alieks Barkli bg.pptx(15)