ЕДУАР МАНЕ – НЕРАЗБРАНИЯТ ХУДОЖНИК 23 януари 1832 г. - 30 април 1883 г. Париж Автор: Антоанета Ангелова, Българистика и медии, 2 курс, Ф№2110370016, ШУ "Епископ К. Преславски" гр.Шумен

1. 23 януари 1832 г. - 30 април 1883 г. Париж
изготвила: Антоанета Ангелова
Българистика и медии, 2 курс, Ф№2110370016
ЕДУАР МАНЕ – НЕРАЗБРАНИЯТ ХУДОЖНИК

2. Роден е на 23 януари 1832 г. в
Париж. Син е на Огюст Мане, началник
на кабинета на министъра на
правосъдието, и Йожени Дезире
Фурние, дъщеря на дипломат и
кръщелница на маршал Бернадот. Мане
има знатен произход и образовани
родители, но при цялото му уважение
към тях, той упорито се е
съпротивлявал на желанието им да
направи кариера като юрист. В духа на
онова време, съдбата му била
предначертана още от рождението, да
се обърне към съдийското поприще,
както и тази на неговите по-малки
двама братя Йожен и Густав, съответно
юрист и лекар.

3. През 1839 г. Едуар Мане бил изпратен в пансион. Но най-
хубавото време от деня за него било вечерта, когато вуйчо му Едмонд
Фурние, който е и негов кръстник, идвал на гости заедно с други
близки, което се случвало доста често. Докато дамите бродирали или
шиели гоблени, а господата разговаряли, вуйчо му Фурние — нисичък,
добродушен шишко със засмяно лице и малка заострена брада —
измъквал един скицник от джоба си и започвал да рисува, за
забавление. И за него, както за много артилерийски офицери, за които
умението да рисуват е професионално задължение — „та да могат да
скицират местностите, обсадите и неприятелските позиции“ — моливът
бил истинска страст. Образован и надарен с тънък ум, той бил влюбен
в изкуствата, въпреки че рядко засягал тази тема в присъствието на
своя зет – старият Г-н Мане. Едуар тутакси оставял всички игри, за да
наблюдава вуйчо си. Дори сам се престрашавал да нахвърли няколко
черти върху хартията. Той става безкрайно внимателен, слуша
съветите, повтаря, поправя се, запознава се с перспективата.

4. Между 1844 и 1848 г. учи в колежа
Ролен, което е било изключително трудно за
него - не се учил добре, не напредвал в
училище. Не че бил недисциплиниран
ученик, но бил безразличен и винаги
разсеян. Освен гимнастиката, където е един
от най-добрите, и естествено рисуването, не
се интересувал от нищо друго. Дори остава
да повтаря класа (първи гимназиален клас).
Но там той се запознава с Антонен
Пруст (вероятно най-хубавото нещо, което
му се случва през този период) - син на
бивш депутат от Дьо-Севър, с когото стават
приятели за цял живот.
Портрет на Антонен Пруст,
1880, Толедо (Охайо), Музей за
изобразително изкуство

5. Вуйчо Фурние е бил във възторг от рисувателните заложби на своя племенник и всячески се опитвал да го насърчава. Той бил на
служба в гарнизона на Венсен и често водел двете момчета (Едуар и Антонен) из тамошните околности, където тримата се упражнявали да правят
скици, или пък ги развеждал из музеите и най-вече в Лувър.
По това време Лувър предлагал на посетителите си една сензационна изложба — петстотинте картини от „испанския музей“ на Луи
Филип. Във Франция била на мода Испания.
Вуйчо Фурние разяснявал на своя племенник картините от тази сбирка, която през 1842 г. е била попълнена с колекцията, завещана
на Луи Филип от англичанина Френк Хол Стендиш. Каталогът на „испанския музей“ е бил доста щедър на големи имена - творби на Веласкес, на
Гоя, Греко, Рибера, Алонсо Кано, Валдес-Леал, Мурильо, Сурбаран. Едуар е попивал и скицирал в бележника си не един и друг детайл. Особено
впечатление му направили някои определени картини - „Манолас на балкона“ и „Мадридски жени, облечени като махи“ на Гоя, „Монах“ на
Сурбаран. В един следващ етап от живота му, той бива вдъхновен от тях.
През ваканцията вуйчо Фурние продължавал с художественото обучение на своя племенник било в Женвилие, било в собственото си
имение в Понсел край Монморанси. Изцяло погълнат от своята страст, Фурние не се замислял за миг върху слабите бележки на Едуар, не се
замислял, че би било може би по-добре да не го отвлича от латинския и гръцкия, а само бързал да пъхне молива в ръката на племенника, щом
двамата се съберат. За да може Едуар да усъвършенствува рисунъка си, той му подарил „Етюди по Шарле“.
Фурние предложил на бащата на Едуар да го запишат на курс по рисуване в колежа, но той отказал категорично. Но така или иначе,
без да се съобразява с възраженията на г-н Мане-баща, след няколко дни отишъл сам в колежа „Ролен“ и помолил директора да запише Едуар в
курса по рисуване. За уроците е плащал лично той.
Едуар обаче никак не бил въодушевен от това. Всичко му се струвало твърде академично - копия по гипсови модели и още по-често
— копия по репродукции на картини. „Когато облеклото на един народ е жалко, изкуството не бива да се съобразява с дрехите.“ (Едуар цитира
Дидро). Още на тази възраст той смятал, че трябва да се рисува, това което се вижда. И в класа по рисуване той наистина рисувал това, което
виждал. Не обръщал внимание на зададения гипсов модел, а портретувал съучениците си. Скоро примерът му заразил другите, с което
естествено вбесил своят учител.
Едуар заявил на баща си, че не желае да става юрист. Г-н Мане намира това за «Детинщини! Хлапешко бълнуване!». Смятал и че
Фурние е оказал пакостно влияния върху Едуар. В обичта на Едуар към баща си е имало много страх; но той не отстъпил. Заявявил му през
сълзи, че по-скоро ще избяга от къщи, отколкото да учи право. Тогава баща му му дал възможност да си избере професия, само да не е «цапач».
Едуар смятал, че ако постъпи във Флотското училище, ще може да се измъкне от ненавистния колеж и да съкрати школските години.
Казал на баща си, че ще стане моряк и ще постъпи във флота. Баща му нехотно се съгласил. Един находчив корабопритежател от Хавър се
възползвал от последното министерско постановление като предлог за едно доходоносно предприятие и дал възможност, на синовете на добри
семейства, да изпълнят, и то по доста приятен начин, минималното условие за явяване на приемния изпит във Флотското училище. И така Едуар,
заедно с няколко учители и ученици, се отправил на едно съдбоносно плаване с „Хавър и Гваделупа“ до Рио де Жанейро, щастлив, че все пак ще
успее да избяга от всичко в Париж.
• /смешна случка с боядисаното холандско сирене – изпонатровили много хора/

6. След двумесечно плаване пристигнали в Рио де
Жанейро. Едуар бил едновременно очарован и потресен от
това, което вижда в този „доста грозен“ град. Робството го
изпълвало с възмущение. «Но в този град има и нещо друго
— дали Едуар го е доловил? — за „европееца, който е що-
годе художник“: светлината. Огнената светлина, която
рязко откроява формите, съвсем не така, както под небето
на Париж, без онова разсейване на тоновете, без
смекчените, недоловими преходи, без меките и нежни
отсенки, които заличават очертанията.» – Анри Перюшо.
В Рио Едуар бил «назначен» за учител по рисуване на
учениците от кораба, поради липса на такъв. Излизали на
сушата само в четвъртък и в неделя.
• /попаднали на карнавала - традиция с хвърляне на лимони от момичета по момчета
на улицата - Едуар се възползвал/

7. При едно от излизанията им попаднали на маскараден
бал, където черокожи жени танцували подпийнали. Там той се
запознал с любовта в лицето една робиня от Рио, без изобщо
да е подозирал, че доста голяма част от тях били
сифилитични. Години по-късно, това ще се окаже пагубно.
Там той нарисувал своя порядъчно пийнал другар.
Картината станала доста сполучлива, изпълнена с живот и
замах, като тази картина, наречена „Пияният Пиеро“, се оказва
и първата датирана творба на Мане.

8. След завръщането си от Рио Едуар бил някак унил, разбрал
че флотата не е за него и въпреки че баща му го записал за
приемния изпит, той не се явил.
В крайна сметка той успял да убеди баща си, че единствено
рисуването го вълнува и това е всичко, което иска да прави - да
предава чрез рисунката това, което вижда.
Баща му започнал да търси академични варианти Едуар да
продължи обучението си, но той и това не искал. Едуар иска Тома
Кутюр - виден художник с утвърдено име, за чиито най-
незначителни скици колекционерите водели борба. Но също бил и
егоцентрик, който смятал себе си за единствения истински
сериозен художник на онова време.
През 1850 год. Едуар Мане се записал в ателието на Тома
Кутюр, където учил 6 години. Под негово влияние и Антонен Пруст
постъпил там. Това обучение преминавало през своите възходи и
падения, породени от разминавания в техните виждания /Мане-
Кутюр/.

9. Мане искал да рисува, не защото имал „да каже нещо“, или защото се
домогвал да илюстрира в огромни платна епизоди от Античността или
митологията. Той искал да рисува, защото багрите и формите му доставяли
неизразима наслада. Тази чисто визуална наслада, която е предопределила
призванието му, определяла и неговото поведение. По природа той не бил
умозрителен, а човек на инстинкта, не разсъждавал или когато разсъждавал, не
се задълбочавал. У него имало повече жизненост, отколкото дълбочина. Той
живеел само чрез окото си. За нещастие се е родил във време, когато
официално признатата живопис е склерозирала в сух догматизъм, в раболепно
преклонение пред така наречените съвършени форми, които съставляват
идеалът за прекрасното. Изкуството вече не било творчество, а подражание;
сковано от условности, то се е превърнало в бездушен формализъм, който
изключва тъкмо правдивостта на виждането. Художникът трябвало да рисува
не това, което се вижда, а което било прието да се вижда.
Мане се бунтувал, раздвоен между повелителните предписания на
Кутюр и изискванията на собственото си око. „Благородният сюжет“ му
действувал на нервите. Животът го зовял — живият човек от улицата, човекът в
непреднамерена поза. Да се затвори като историческите живописци „сред
модели, костюми, манекени и аксесоари“, когато „има да се рисуват толкова
живи неща навън“, му се струвало истинска палячовщина. Какви «Римляни»
(картина на Кутюр)...

10. Освен това бразилското пътешествие пробудило у него вкуса към
чистите тонове. Той наричал „труфене“ и „готварство“ прекаляването с
полутоновете, които, грижливо степенувани в моделировката, осъществяват
прехода от сянка към светлина; при това обаче модните художници не
разбирали или зле разбирали, че безличното виждане неизбежно изключва
непосредствеността на мазката и води до „зализана“ живопис.
Импулсивен и насмешлив, Мане не се мъчил да крие мислите си. С
всяка изминала седмица той все по-открито критикувал Кутюр, въпреки че вече
не е негов ученик. Не се стеснявал, че преувеличава, той разказвал например,
че в деня на постъпването си в ателието му дали някакъв античен модел за
копиране и той започнал да го обръща във всички посоки: „Видя ми се по-
интересен с главата надолу.“- казва Мане. Учениците много се смяли.
Забавлявали ги духовитите хрумвания на този жизнерадостен, остроумен
момък, у когото — въпреки екзотичните му приключения, въпреки шегите и
саркастичните подмятания — имало нещо твърде простодушно. Той си е
останал все още дете, „учудва се на всичко и се забавлява с най-малката
дреболия“. Но това не означава, че Мане бил винаги весел и безгрижен. Той
бил непостоянен, настроенията му често се меняли. Но му прощавали. Чарът
му бил неоспорим и мнозина от неговите приятели не можели да устоят на чара
му. А освен това бил човек с широка ръка и с готовност давал пари на заем.

11. • През 1850 год., Едуар
срещнал холандката
Сузана Ленхоф на
двадесет години, която
била отлична музикантка и
изкарвала прехраната си с
уроци. Двамата се срещали
скришно.
• На 29.01.1852 год. се ражда
синът им Леон-Едуар
Коела.
• Женят се едва през 1863
год., след смъртта на баща
му през 1862 год.
Портрет на Сузана (Четене)

12. Първото му значимо платно е „Любител на абсента“ (1858), но журито на Салона я
отхвърля през 1859 год.
Между особняците, които се навъртали в Лувър, Мане забелязал един едър мъж с
мършаво лице, с огромен избелял и прашен цилиндър на главата, с дрипави дрехи и дълго кафяво
палто без ръкави. Тази чудновата фигура го привлякла. Той разговорял с човека, по професия вехтошар
и търговец на старо желязо, който се казвал Коларде.
Едуар веднага поискал неговото позволение да му нарисва портрет и го получил.
През цялата зима на 1858–1859 г. Мане работил без отдих над това платно. Той силно
вярвал, че този път ще излезе една хубава работа. От дрипльото с „талма“ той направил един Пияч на
абсент, една почти бодлеровска фигура, образ на човешката разруха.
Със своя Пияч Мане недвусмислено изявил решимостта си да не се впуска в
историческата живопис, да взема моделите си от живота. Испанците, които го крепяли в стремежа му
към независимост, били неговите водачи — не само Веласкес, но и Сурбаран, Рибера. Бил обладан от
желанието да създаде „шедьовър“, той непрестанно мислил за Кутюр и за академичното жури. Той искал
да изтръгне на всяка цена похвала от бившия си учител. Мане усърдно рисувал и като обуздавал
склонностите си, не се спирал пред компромиси. Подготвил е основата според формулата на Кутюр и
разумно разпределял сенките. Неговият Пияч лъхал на ателие и на възпитателски камшик.
Към края на зимата картината била завършена. Тържествуващ, Мане поканил Кутюр. Като
видял този Пияч, Кутюр несъмнено установявил, че в картината прозира до голяма степен собственото
му влияние над неговия ученик, но тривиалният сюжет го шокирал; освен това в този портрет на
алкохолик се долавяло едно странно ударение, което тутакси го карал да настръхне.
• «— Приятелю — отсича той, — тук наистина има само един пияч на абсент и това е художникът,
създал тази нелепица. И си отива.» - Анри Перюшо
„Пияч на абсент“ (1858)

13. По времето, когато започнала дружбата му с Бодлер,
Мане работил етюди на малкия прислужник в ателието -
Александър, който често му позирал като модел.
Мане много обичал това момче, чието „жарко и
дяволито лице“ понякога се помрачавало от сянка на меланхолия.
След като пресъздал миловидните му, нежни черти с четка, туш и
молив, той обобщил наблюденията си в картината Момче с
череши, в която се кръстосват различни влияния — на
холандските живописци, на Шарден и дори на Мурильо, въпреки че
този испанец не въодушевявал Мане особено.
Малко по-късно Мане открива Александър обесен в
ателието им, което го натъжава изключително много и той си
потърсил друго ателие.
„Момче с череши“ (1858)

14. „Музика в Тюйлери“ (1860) Мане обичал да посещава Тюйлери. Веднъж той извадил
скицника си и набързо нахвърлил пози и лица, скрепил „преходното,
мигновеното, случайното“ в тези сцени от съвременния живот. Дори се
осмелил да донесе със себе си платно и палитра и бързо скицирал на място
някой и друг етюд.
На връщане от Тюйлери младият художник се отбил в
„Тортони“ и показал етюдите си на редовните посетители от неговата маса, а
те го поздравили. Припряно, нервно той изписал първата картина — кът от
градината с деца. Но това е само прелюдия, проста подготовка за
осъществяването на един по-голям замисъл. Той опънал на статива си
платно, високо 75 см и широко 120 см, и с помощта на скицираните на място
етюди започнал да рисува градината на Тюйлери — в момент на най-голямо
оживление, по време на един от концертите, които два пъти седмично
събирали елита на Париж около музикалния павилион.
Този път Мане скъсал окончателно с Кутюр и с неговите
рецепти. Той живописвал съвършено свободно, пресъздавал човешкото
множество с лека ръка, с трептящи мазки, с жизненост и с наслада. Не се
опитвал да композира, да спои многобройните фигури в единна, органична
маса. Мане се подчинявал на собствения си темперамент и грижливо
откроявал всеки силует, подчертавал контраста, в който той се намира
спрямо своите съседи. От изтънченото редуване на тъмни и светли петна се
пораждал ритъм, който изпълвал картината с движение.
Хората, с които Мане населявал платното си, не са
безименни лица, а — освен самия него и брат му Йожен — негови приятели
и познати, както и някои известни личности: Бодлер и Балроа, Теофил Готие
и Офенбах, барон Тейлър и принцът на Булеварда Орелиен Шол, типичен
парижки хроникьор; тук са и писателят Шанфльори, интимен приятел на
Мюрже и Курбе, пламенен апостол на реализма. Тук са и съпругата на
„майора“, г-жа Льожон, младият живописец Фантен-Латур, съзерцателен,
мълчалив, със студено изражение, вещ копист; Захари Астрюк.
Тази тъй подчертано модерна картина, изписана със
забележителен замах, с приятен и бликащ от свежест колорит, картина, в
която Мане е вложил най-доброто от себе си, е толкова по-смела, защото
художникът нито за миг не си е дал сметка за своята смелост. Той е рисувал
това, което е видял, което е очаровало окото му. Опитал се е да предаде
някои свои впечатления, „импресии“, както се изразявал той понякога. Бил е
искрен.
Но тя разочаровала повечето от близките на Мане. Те
клатели скептично глава, малко объркани от това необичайно платно, в
което като че ли никой от обкръжението на художника не виждал особени
достойнства. Мане се примирил. С Музика в Тюйлери той е смятал да опита
щастието си в следващия Салон (1861 год.).

15. • Едуар решил да направи портрет на майка си и баща
си, с който да се яви на следващия Салон (1861 год). Старият
Мане бил поласкан. Облечен в редингот и с домашната си
шапчица на глава, той седнал на махагоново кресло зад
маса, на която е поставил табакерата си. Малко по-назад е
застанала г-жа Мане с боне от бяла дантела и широки сини
панделки, с копринен корсаж и бухнали ръкави; едната си
ръка, облечена в ръкавица, е пъхнала в кошничка за
ръкоделие. Единият край на гоблена, който тя работела, е
разгънат върху масата до табакерата.
• Едуар рисувал с най-голямо старание този двоен
портрет — съвършен образ на едно парижко буржоазно
семейство от средата на века. От сцената лъха известна
тъга. Господин и госпожа Мане са свели надолу очи. Сякаш
са унесени в скръбно мечтание. Лицето на бившия съдия с
грижливо заоблената бяла брада, с уморените старчески
черти издава физическите страдания, които помрачават
дните му.
• Въпреки своята строгост — или може би тъкмо
поради нея — картината на Едуар очаровала родителите му.
Особено доволен бил г-н Мане, който неуморно водил
приятели и близки да видят платното, окачено в гостната.
Комплименти, похвали. Бащата бил на седмото себе. Едуар
има талант; сега го е доказал окончателно. «„Ха, бих искал да
видя каква мутра ще направи този невеж глупак Тома
Кутюр!“— възкликва г-н Мане, забравил от радост болките
си.»
„Портрет на г-н и г-жа Мане“
(1860)

16. По това време в Париж жънел шумни успехи
един китарист от Андалусия на име Хуерта. Навсякъде
пеели неговия „Химн на Риего“.
Мане успял да намери един испански модел и
рисувал по него творбата, която е замислил. Работил
много бързо. Върху платното стремително израствала
фигурата на музикант, който свири на китара и пее,
обут в еспадрили, със завързан на главата розов шал,
а върху шала — черна плъстена шапка – изписана с
един замах. Приятелят на Мане – Антонен Пруст бил
много доволен от картината, нахвърляна с широка
мазка, с ярки бои.
Само един досаден пропуск: Мане е работил
толкова бързо, че е допуснал едно недоглеждане —
направил е китариста си левак! Това той забелязал
много късно.
През 1861 год. Мане изпратил двете картини
в Салона – тази и портрета на родителите си. Въпреки
строгостта на журито, двете платна на Мане били
приети.
С тях той отбелязал голям успех и му е
„Андалуският китарист-„Le
Guitarrero“ “ (1860)

17. Към края на успешната за Мане
1861 г. той нарисувал «Дете със сабя»,
за която му позирал синът му Леон
Коела.
По-късно направил и гравюра
по тази картина.
„Момче (инфант) със сабя“ (1861)

18. „Закуска на тревата“ (1862)

19. Разглеждайки гравюрата на Маркантонио Раймонди по Рафаеловата
„Присъда на Парис“, Мане се вдъхновил. Там се виждат три фигури на морски божества
— една женска и две мъжки, чиито пози биха подхождали за фигурите в неговия Излет на
четирима. Той е открил „строежа“ на картината си: остава да «облече» морските богове в
сака и панталони, да замести тризъбеца с бастун, да прибави на фона една четвърта
фигура, полугола жена, която потапя ръка във водата на поток — и фокусът е готов!
Оставил я за известно време и започнал работа по «испанските» си
картини.
През цялата зима Мане е работил под голямо напрежение. Възпроизвежда
линия по линия гравюрата на Рафаеловата „Присъда на Парис“, рисува първо един
акварел, в който набързо очертава централната група на своя Излет на четирима.
Позират му неговият брат Гюстав и един от по-младите братя на Сузана, Фердинанд,
който се занимава със скулптура. С няколко щрихи на перото нахвърля до тях една гола
жена и скицира на задния план втората женска фигура.
После Мане изпълнява сюжета с маслени бои; но когато завършва
картината — 89 х 115 см, — тя му се видяла твърде малка и той решил да я увеличи над
два пъти, да изпише «Къпещи се» в монументални размери: 2,14 х 2,70 м. В същото
време наел Викторина да му позира за големия акт на предния план.
Никога досега Мане не е дръзвал да рисува платно с такъв формат. Но той
бил изпълнен със смелост. Подчинявайки се на най-съкровените пориви на своята
творческа природа, той опростявал до крайност техниката си, отказал се от „зализаната“
живопис, от тънкостите на моделировката, на тази зрителна измама, принизяваща
багрените стойности или „вальори“, изграждал формите си плоскостно и ги очертавал с
нервен контур. Неговите фигури не „разказват“ нищо. Те съществуват само като скелет
на една песен от багри, в която нежните, едва загатнати ноти се редуват с ярки,
пронизителни тонове, а между тях се прокрадват мигове на мълчание, на покой. Остро
изрязаните силуети са така разположени по двете измерения на платното, че внасят в
него големите мажорни акорди. Тази творба, която трепти от наситени и контрастни
хармонии, е въплъщение на самата живопис. Минавайки отвъд разказвачите на
анекдоти, търсачите на ефекти и майсторите на асфалтовата „кухня“, Мане се
приобщава към голямата живописна традиция. До този момент не е била създавана
подобна творба, тъй очистена от всякакви тежнения, чужди на самата живопис и на
зрителната наслада, която тя трябва да дава.
През март 1863 год. Мане направил изложба от 14 картини в галерията на
Мартине, която предизвикала остри нападки. Журито на Салона отхвърлила „Закуска на

20. Испанизмът на Мане – «Лола от Валенсия» и «Испански балет» 1862 год.
От 12 август цял Париж говорел само за испанската танцова група от Кралския театър в Мадрид, която
представяла на сцената на Хиподрума андалуския балет „Цветето на Севиля“. Случаят бил твърде удобен
за Мане. Художникът влязал в преговори с водача на трупата, с Дон Мариано Камп Руби, който се
съгласил неговите танцьори и танцьорки да позират за картина. Между тях била и знаменитата звезда
Лола от Валенсия. Тъй като ателието на улица Гюйо се оказало неудобно — нито била в центъра, нито пък
достатъчно голямо, — трупата позирала в просторното ателие на Алфред Стевенс. Плод на тази работа са
няколко картини, които поглъщат Мане седмици наред: един Испански балет, два портрета — на Мариано
Камп Руби и особено на Лола от Валенсия, наметната с бяла мантиля и с везана шапчица на главата,
който въодушевеният Бодлер веднага обявил за „чудесен“.
«Толкова хубава ли е Лола?! Във френетичния устрем на своите танци — може би, когато движението,
ритъмът, музиката я преобразяват. Но в спокойно състояние тази набита, мускулеста, твърде мъжествена
жена с груби черти — дебели вежди, тежки клепачи, дълъг нос и месеста уста — губи много от чара си.» -
Анри Перюшо

21. Мане поръчвал гравирането на свои медни плочи на един занаятчия от
левия бряг на Сена. Един ден там той съзрял момиче на около двадесет
години, което веднага привлякло вниманието му с енергичната си стъпка,
с открития си и смел поглед, със суровата хубост на своите черти и с
всичко онова, което издава една личност с характер. Тялото ѝ било
дребно, но здраво, тънко, с отчетлив и изящен градеж. Руса, почти
червенокоса, тя имала матов, много блед цвят на кожата, големи
кестеняви очи, засенчени от съвсем светли, едва видими ресници.
Изведнъж Мане се озовал до нея и с чаровната си непринуденост, с
дяволита нотка в гласа, с лакома усмивка на уста я попитал дали би се
съгласила да му позира. И тя се съгласила.
Това бедно момиче се казвало Викторина-Луиза Мьоран и имало само
една мечта: да се измъкне от нищетата. Тя мечтаела за театъра,
виждала се дори актриса. Тя вярвала, че е артистична натура.
Предложението на Мане ѝ допаднало много.
Викторина Мьоран веднага заела поза в ателието му. Мане нарисувал по
нея една Улична певица, която, излизайки от кръчма с китарата си, яде
череши. Викторина притежавала всички качества на съвършения модел:
преди всичко — нещо рядко у професионалистите — естественост и,
съчетана с нея, забележителната способност да се приспособява към
желанията на живописеца, да изпълнява пред него най-различни роли,
освен това тя била търпелива, разбирала работата на художника и била
много точна. Викторина задоволявала у Мане не само художника, но и
мъжа. Скоро в Париж започнали да се прокрадват недискретни слухове
за интимната им връзка, която бързо се е породила между тях.
Колкото и сполучлива да е била Улична певица — сочна, виртуозна
творба, в която сивото на корсажа и на дългата пола „с шнурове“ е дало
повод за богати вариации в тази гама, — тази картина не била
„машинката за медали“, чието осъществяване занимавало Мане по онова
време.
Тя му е позирала за още няколко картини.
Той отново обърнал поглед към Испания, започнал една голяма
композиция — Цигани, изобразяваща циганско семейство: баща, майка с
„Улична певица“/ „Млада жена в костюм на матадор“ (1862)

22. Друга негова
известна картина, чиято идея е
заимствана от Тициановите
Венери, е «Голото тяло», която
по-късно нарича „Олимпия“,
отново отречена от журито на
Парижкия салон. Това платно
скандализира френското
общество, но става
единствената картина, която
всички искат да видят. Около
нея се събират толкова големи
тълпи от хора, че се налага да
поставят двама пазачи, които
да внасят ред.
„Олимпия“ (1863)
Картината на Тициан е най-класическата творба от
този вид, която човек може да си представи: жена, излегнала се на
легло, а при краката ѝ дреме свито на кълбо кученце. Седмици
наред Мане трупал рисунки, ескизи - подготвителни скици.
Постепенно и не без трудности изграждал композицията си. Като
запазил строежа на „Венера Урбинска“ (Мане мислил също така и за
„Голата маха“ на Гоя), той полагал върху синкавата белота на
постелите и възглавниците изящното кехлибарено тяло на
Викторина Мьоран. Светлите тоналности се открояват върху тъмния
фон, пресечен както у Тициан с отвесна линия. За да оживи
композицията си, за да ѝ придаде необходимата релефност, Мане
поставил в дясната ѝ част втора фигура: прислужница, която носи
на „Венера“ букет цветя — повод за няколко пъстроцветни мазки. От
пластическа гледна точка би било очевидно опасно, ако тази фигура
е много осветена; тя би нарушила равновесието на картината, би
разсеяла вниманието, което трябва да бъде съсредоточено върху
голото тяло. Мане обмислял да нарисува една чернокожа
прислужница. Въпреки че по това време хората още твърде малко
познават Африка, не липсвали прецеденти за подобно хрумване:
още през 1842 г. Жалабер е изобразил чернокожа робиня в
картината си „Одалиска“. Колкото до кученцето на „Венера
Урбинска“, Мане след дълги колебания и ръководен от сходни
пластически съображения поставил на негово място черна котка —
любимото животно на Бодлер и на самия него.
След първоначалните лутания композицията се
разгръщала със смайваща лекота. Картината се изграждала като по
някакво очарование. Мане бил като в треска. Едва нанесъл на един
подготвителен акварел елементите на своята картина, той се
залавял с платното. Обладан изцяло от възбудата, в която големите
творби хвърлят своите създатели, в която те им се налагат и
„Венера Урбинска“

23. Мане е единственият от
импресионистите, който рисува
военни сцени. Въпреки общата
идея, че импресионистите
пресъздават светлината и
светлата част от света, Мане не
избягва от проблемите на
съвремието си. Сред най-
известните му картини с военна
насоченост е „Убийството на
император Максимилиан“, когото
французите поддържат, когато той
взема властта в Мексико.
Наполеон III, под натиска на
Съединените щати, прекратява
подкрепата си за Максимилиан,
той бързо губи гражданската
война и е екзекутиран.
Коварството на Наполеон толкова
огорчило Мане, че той „облякал“
палачите във френска униформа.
„Убийството на император
Максимилиан “ (1868)

24. Мане бил запленен от сияйните багри на Моне, от неговите
сенки, които не били черни и смолисти, а изпъстрени с богато
отсенени рефлекси, той решително се заел през лятото на 1874
год. с пленерните етюди и забива статива си пред синята река.
Мане се потопил в радостното оживление, което го заобикаляло, и
се стремил да го предаде върху платното. Палитрата му
просветлявала от тоновете, които тъй обичал по-младият му
колега. Рисувал лодки, къпещи се жени, нарисувал Моне на
работа в плаващото му ателие, рисувал композиции с лодкари и
лодкарки — особено две големи платна: В лодката и Аржантьой,
за които му позирал един от братята на Сузана — Рудолф, заедно
с една непозната. Фигурите се открояват срещу синята повърхност
на водата. Ярки, искрящи от светлина творби.

25. ПОРТРЕТИ

26. Кафенета/Бирарии
Мане е работил и по
„модернистични“ сцени, които
биха могли да бъдат наречени и
«натуралистични», из
кафенетата и бирариите в
подножието на Монмартър,
особено в едно заведение на
булевард Рошшуар, „Кабаре
Райхсхофен“, където клиентите
се обслужвали от млади жени.
Рисувал картините на един
дъх — В бирарията,
Сервитьорка на бира, Пиячи на
бира, Четяща жена в бирарията
и други.
„В кафенето“
(1880)

27. ЦВЕТЯ
За успокоение Мане рисувал
малки картини с цветя. Рисуването
на цветя за него било като пеенето
на някаква песен, песен за един
изгубен свят. „Бих искал да ги
нарисувам всичките“ — казвал и в
гласа му се прокрадвала нежност.
Всички знаели с каква наслада ги
рисува и как те го успокоявали.

28. Мане - непризнаваният, аристократът,
бохемът, великият сифилитик
• https://www.youtube.com/watch?v=G5LAVss7rZg
Заключение:
Едуар Мане – между реализъм и импресионизъм. Именно искреността придава на
произведенията му онзи характер, който ги кара да приличат на протест, докато всъщност художникът
само се опитва да изрази усещанията си и това, което вижда.
Аристократ и бохем, Мане скандализира френската салонна публика и не обръща внимание
на академичните конвенции. Повлиян от широките си познания за старите майстори, той добавя ново
съдържание към традиционните жанрове и променя утвърдените елементи в живописта. Силно
индивидуален художник, с реалистичен подход към стила и техниката, Мане не смята себе си за
импресионист, но определено има важно влияние върху импресионистите и сам научава много от тях.
Неговата свобода от морални асоциации и алегоричен смисъл е причина да бъде приеман за
един от основателите на модерното изкуство и един от най-влиятелните художници от края на 19-и
век.
И ще завърша с един цитат от книгата на Анри Перюшо-Животът на Мане (думи на Мане в
разговор с Антонен Пруст, когато Пруст губи министерския пост): «Часът на справедливостта, знам го
аз този час, който прави така, че започваме да живеем едва когато сме вече мъртви.»

29. • Библиография:
• https://chitanka.info/text/39164-zhivotyt-na-mane/3#textstart
• https://www.artforamateurs.com/eduard-mane/
• http://www.art-drawing.ru/gallery/category/1430-manet-edouard - снимков материал