Съдби - книга на Цветана Балабанова. София, 2011 г.

2. Цветана Балабанова
СЪДБИ...
София, 2011

3. © Цветана Балабанова
София, 2011 г.
ISBN: 978-954-799-956-5
Отпечатано от „Верен“ ЕООД
2

4. Т ази история започва някъде около 1933 година...
Бях на 3-4 години, когато мама и татко ми
казаха, че у нас ще дойде да живее една кварти-
рантка. С моя „жизнен опит“ аз попитах: „студентка ли?“
Тогава родителите ми ми обясниха, че това ще бъде една
възрастна дама – госпожа Ана д-р Хаканова – и аз в никакъв
случай не бива да й казвам „бабо Анке“, защото тя ще се
обиди. Внесоха багажите, подредиха ги в стаята и ни
поканиха да се запознаем.
Старата жена беше много интелигентна и приветлива.
Веднага каза, че ще се обръща към нас като към близки
хора – ще ни нарича „госпожа Руске, господин Ганчо и
Цецка-пиленце“. Предупреди, че ще има много гости – има
две дъщери, зет и син, има братя и сестри и много роднини,
близки и приятели. Още същия следобед дойдоха дъщеря й
Вера и зет й Георги и й донесоха две-три купички с току-що
сготвено ядене. В онези времена нямаше хладилници и
приготвянето и запазването на храната беше постоянна
грижа. В продължение на десетина години Вера и Георги
Желязкови идваха всеки ден, донасяха разни неща за ядене
на майката и в хода на разговорите ни малко по малко ни
разказваха части от живота на рода си.
Госпожа Хаканова била дъщеря на видното пловдивско
семейство Гешови. Брат й, Иван Евстратиев Гешов, е
бележита фигура в новата българска история. Другите й
двама братя Димитър и Евлоги идваха често да я навестят.
Сестра й Олга беше омъжена за генерал и живееше в
луксозна къща на ул. „Славянска“ 13. Без стеснение всички
3

5. Гешовци единодушно казваха , че имат още една сестра –
Харитина, но тя направила така, че целият им род не я счита
за своя.
По-голямата дъщеря на госпожа Хаканова – Марийка,
живееше на нашата улица „Хаджи Димитър“. Тя беше
журналистка, бедна, нещастна, но с много високо
самочувствие. Синът Стефан, адвокат, за десетте години
дойде само два пъти при майка си.
Госпожа Хаканова рязко се различаваше от всички
бабички на нейната възраст. Тя не домакинстваше, не плете-
ше, не шиеше. Всяка сутрин прочиташе вестника, много
често идваше при мама да сподели какво е прочела: „Боже,
госпожа Руске, тази година в Индия умрели от глад 4
милиона души“ „Тука има много хубава статия за успехите
на Тодор Мазаров във Виенската опера“. След това пишеше
писма – имаше много обширна кореспонденция, подготвяше
материали за „ Вестник на жената“, на който сътрудничеше
редовно, написа и издаде няколко готварски книги...
Когато дойде време да ме записват в забавачка, в
семейството ни атмосферата натежа. „Не мога да плащам за
немска забавачка“, заяви баща ми, „съседите са богати, но
ние не сме“.Тогава госпожа Хаканова скромно ми пред-
ложи: „Цецка-пиленце, ако искаш да научиш чужд език, аз
ще те науча френски. Немският се употребява в учреж-
денията, а френският е езика на салоните, на културата.“
От началото всеки втори ден аз сядах като ученичка
пред учителката и повтарях всичко, на което тя ме учеше.
Особено трудно ми беше с глаголите. Както самата тя ги е
учила, старата дама с ангелско търпение ме караше да
спрягам всеки глагол във всички времена. Постепенно
разговорите ни преминаха изцяло на френски. Двете дъщери
на Хаканова проявиха голям ентусиазъм към инициативата
4

6. на майка си, постепенно и те, пък и други гости на дома им
започнаха да говорят с мен на френски, подаряваха ми книги
от младите години на Хаканова, разказваха ми на френски
любопитни истории, преписваха ми френски стихове, при
идването на някой по-знатен гостенин домакинята ме
подканяше да кажа на френски някое стихотворение и след
похвалата заявяваше, че да ми предава знанията си е станало
смисъл на живота й. Откъде знаеше френски тази скромна
жена? Много приятели, на които съм разказвала нейната
история, ме подканяха, настояваха да напиша тези спомени.
Е, добре, по-добре късно, отколкото никога.
След кървавото потушаване на Априлското въстание
през 1876 г. Иван Евстратиев Гешов, който е завършил вис-
шето си образование в Манчестър и е кореспондент на
вестник „Таймс“ в България, съдейства на Международната
анкетна комисия, която разследва и доказва башибозушките
изстъпления в нашата страна. Неговите публикации в
„Таймс“ през 1877 г. стават причина турските власти да го
осъдят на смърт. Но благодарение на енергичната намеса на
чуждите дипломати в Цариград тази присъда се заменя със
заточение в Диарбекир.
Заточават цялото семейство – бащата и майката, всички
деца, родствениците, а също и слуги и слугини – 26 души.
Хаканова разказваше, че се натоварили на една кола-
платформа и километър по километър пътували от Пловдив
до Цариград под слънцето и под дъжда, с всякакви
трудности, неудобства и страдания… Като пристигнали в
Цариград, турците ги заточили в една голяма къща на
отвъдната страна на Босфора.
Тогава Евстрати Гешов – бащата, издействал Анка –
най-голямата от дъщерите – да бъде записана да учи във
френския колеж. Понеже е дъщеря на семейство заточени,
5

7. всяка сутрин едно турско заптие я съпровождало от къщи до
училище и след края на занятията я връщало обратно. Тя
плачела, че я е срам да върви като арестантка, но баща й
казвал, че като порасне, ще оцени колко е важно да научиш
френски.
Много интересни случки си спомняше тя от учили-
щето, но едно нещо от техния режим „се стовари“ и на мой-
та глава. Ученичките били обучавани и строго задължавани
да говорят тихо и приветливо, никога да не повишават глас,
колкото и да са сърдити или развълнувани, да се държат
„като госпожици“. И много пъти у нас, когато аз споделях
нещо с висок тон (когато бях ядосана и когато вече бях
навлязла във френския), г-жа Хаканова ме прекъсваше: „Ха
сега повтори това, което каза, само че с кадифен глас, нали
знаеш, че „C’est le ton qui fait la chanson“1.
За голяма радост на цялата къща, като свършила вой-
ната, те били свободни да се върнат в Родината. Отново
всички на колата, отново мъки, но и страхове – как ли ще
заварят къщата си, чифлика си в Дермен дере, край Пловдив
(днес с. Първенец). Заварили ги – ограбени, изгорени, пору-
тени. Почнали отново...
През това време Анка станала стройна красавица за
радост и гордост на родителите си. „Тополакис“ й казвала
майка й, което било израз на майчините чувства...
В Пловдив животът кипял... Един руски граф, дошъл по
дипломатически дела, загубил ума и дума по българската
хубавица. Поръчал и от Петербург докарали каляската му,
лъснали я, конете с пера на главите, лакеите заели места в
тържествени ливреи. Той седнал в нея и с пълен блясък до-
шъл в дома на Евстрати Гешов да иска ръката на дъщеря
му...
1
„Мелодията прави песента“
6

8. Г-жа Ана д-р Хаканова с малката Цецка
и братчето й Петърчо
7

9. Не му я дали. „Много е далеч, дъще, нито ти ще можеш
да дойдеш да ни видиш, нито ние с майка ти ще стигнем
дотам.“
Следващата сцена е била многократно разказвана (и
коментирана от нас). От вратата проехтява гласът на госпо-
даря: „Анка, Анка, ела тук!“ „Сега, тате, сега, само да дръп-
на тигана от печката, че ще ми загори грис-халвата“. Анка
слиза, баща й стои на вратата и й казва: „Целувай ръка!“ Тя
веднага му целува ръка и едва след това пита: „Защо, бе
тате?“ „Сгодих те!“ „За кого?“ „За доктор Хаканов“ „Оу бе,
тате, той е много стар и грозен!“ „Да мълчиш, той е първият
български дипломиран лекар, с него няма да бъдеш ни
гладна, ни жадна!“
Георги Хаканов е политически деец в Източна Руме-
лия. Участник е в националноосвободителното движение.
Завършил е Медицинското училище в Букурещ. По време на
Руско-турската война е лекар в Търново, известен с помощ-
та, която оказва на ранени руски войници и българи –
бежанци от Старозагорско. След Освобождението живее в
Пловдив. Той е сред основателите на Либералната партия на
Източна Румелия, директор е в правителството на Източна
Румелия, председател на Областното събрание.
Доктор Хаканов е на 37 години, Анка – на 19. “Аз не
обичах мъжа си, но много го уважавах. Веднага след венчав-
ката заминахме на сватбено пътешествие.“ Франция, Па-
риж – българската красавица, говореща отличен френски,
гледа дворци и музеи, очарова много хора от френския елит
(години по-късно, когато Едуард Ерио е в България, тя го
вижда в операта в София, той си спомня за срещите им в
Париж, а тя го моли за снизхождение към българите и
България). След Париж младоженците отиват за малко в
Берлин, а после във Виена. Когато се връщат у нас, след
8

10. Съединението на Княжество България и Източна Румелия,
семейството се установява в София. Доктор Хаканов става
управител на Александровската болница и лекар на
царското семейство.
Установявайки се в София в 1893 г., семейство Хака-
нови си строи внушителна къща с 25 стаи, раждат им се
едно след друго децата: Марийка, Вера и Стефан. Те водят
оживен светски живот, почти винаги са канени на приеми,
балове, празненства в двореца, във всички богатски домове,
в дипломатическите среди. Говори се, че след Султана Рачо
Петрова Ана д-р Хаканова е втората по красота жена в
България.
Децата растат безгрижни, отлични ученици са и правят
различни щуротии. Когато Марийка си поканва приятелки
от хайлайфа, Верка и Стефчо, за да я изложат, си отрязват с
ножица пръстите на чорапите, разпридат малко от конците и
в този вид се появяват пред гостите.
Хаканова избягваше да говори за миналото в
политически план. Тя поддържаше голяма кореспонденция с
много от роднините си и обект на писмата й бяха
честитявания, благопожелания, умни, древни съвети. Всяка
година един лакей в ливрея от къщата на Яблански, когато
кършеха люляка в двора им, й донасяше по един колосален
букет люляк, та ние пригаждахме всички съдове плюс
вазите, за да го поберем. Разбира се, следваше благодар-
ствено-хвалебно, благославящо писмо.
Следва катастрофата... Уважаваният патер фамилияс е
в командировка в Париж, когато пристига телеграмата за
неговата гибел.
Ана остава вдовица без никакви доходи, без
спестявания, просто изпада от „обществото“. Близки на д-р
Хаканов успяват да й издействат от Народното събрание
9

11. народна пенсия. Тя дава под наем на френското посолство
25-стайната си къща и наема малък апартамент с по една
стая за нея, дъщерите и сина. Секват всички светски
ангажименти, семейството започва да живее скромно „както
всички“
Един ден втората дъщеря Вера заявява: „Аз току-що се
назначих учителка в първоначалното училище „Св.Св.
Седмочисленици“. Вкъщи – олелия: „Ка-а-ак може – вика
Марийка – една Хаканова да преподава на сополивите
шопчета!“... Но Вера твърдо отстоява решението си:
„Учителската професия е благословена още от библейско
време и аз не виждам нищо унизително в това да бъда
учителка.“
Вкъщи се получава писмо. Негово Величество цар
Фердинанд кани госпожица и госпожа Хаканова на среща в
двореца. И царят, и бившата светска лъвица са поостарели,
поузрели и разговорът е съвсем неофициален, човешки. „Не
може без съпруга в двореца. Уговорено е да се оженя за
принцеса Елеонора. Но тя не знае български. Допитах се до
министъра на просвещението проф. Иван Шишманов и той
ми каза, че от всички учителки в България най-добрата, най-
подходящата е госпожица Хаканова. Вие, госпожице Вера,
бихте ли заминали за няколко месеца във Виена да
понаучите бъдещата царица да разбира и да говори
български?“
Вера заминава. Майка й получава телеграма – “Vera est
arrivée en bonne santé et pas trop fatiguée“2 – Елеонора.
2
Вера пристигна в добро здраве и не много уморена
10

12. Учебникът по история за училищата в Ориента, по който
Хаканова е изучавала френски език и цивилизация
11

13. Много скромната, много културна, знаеща френски,
немски и руски език Вера помага на принцесата да научи
български и те двете така се привързват една към друга, че с
идването си в България Елеонора моли – и Фердинанд се
съгласява – Вера Хаканова да й стане първата придворна
дама...
Много пъти Вера е споделяла с нас някои моменти от
живота в двореца. Например, царицата е била длъжна всеки
ден да облича нова рокля (приготвена в чужбина от най-
реномирани тогава магазини ). Но що се отнася до спалнята
й, тя не позволява на калъфите на възглавниците и на чар-
шафите й да има и най-малката бастичка, бродерийка, дан-
телка.
Веднъж Елеонора силно се разстроила от това, че
Фердинанд довел в двореца една красивичка певичка от
някакъв бардак от Виена ли, от Будапеща ли. Освен че била
оскърбена като жена, това я излагало и унижавало пред
целия народ. Уж случайно в този ден в двореца дошъл
старозагорският владика Методи Кусевич да види четирите
княжески деца. Направило му впечатление, че царицата е
много бледа, разговорил я и като си тръгвал от двореца,
поръчал да кажат на царя, че има извънредно важно
събитие, заради което той още днес иска аудиенция.
Фердинанд го приел. „Ваше величество идвам да си говорим
като мъж с мъж. Вие знаете, че и аз, като тръгна за Европа,
подрязвам брадичката си, за да мога да посещавам някои
места. Но в България това не може да става, българският
народ е твърде консервативен, твърде добродетелен и той
няма да изтърпи това предизвикателство. Дайте й на тази
жена пари, подаръци, но до довечера тя трябва да напусне и
двореца, и България.“
12

14. Цар, цар, ама се подчинил Фердинанд. Певичката се
опитала да прави сцени, но била изпроводена.
Един път монархът подарил някакво влакче на сина си
Борис, но детето не го харесало и го хвърлило на земята.
Тогава бащата така го набил с бастуна си, че придворните се
уплашили да не го осакати. Като минало известно време ня-
кои от царедворците му казали: „Ваше величество, струваше
ли си за едно влакче!...“ „А-а, аз утре държава ще му
оставя“, казал Фердинанд, „ако той сега хвърли играчката,
утре как ще постъпи с държавата?“
Една вечер в двореца имало концерт. Голям оркестър
свирел в един от салоните пред избрана хайлайфна публика.
Но в последния миг преди започването Фердинанд се
огледал и тъй като Вера Хаканова била най-близо до него, й
поръчал да отиде и да съобщи нещо на някакъв придворен.
Като се върнала в салона, видяла, че Фердинанд е седнал
така, че да има едно място и за нея. Тя седнала тихичко и с
очи попитала: „Какво свирят?“ Тогава царят й пошепнал:
„Чуете ли голяма тупурдия, да знаете, че това е Вагнер!“
На един рожден ден на царица Елеонора, като седнали
сутринта да закусват, тя отворила салфетката, сгъната до
чинията й, и видяла подаръка си – някакво красиво бижу.
Настанало оживление на масата, тя благодарила на
Фердинанд за вниманието и изказала възхищението си от
красотата на брошката. Някой от придворните запитал какви
са скъпоценните камъни, монтирани на нея. “Вероятно
александрит“, казала Елеонора. „Как можахте да го кажете,
та Вие като коронована особа трябва да познавате
скъпоценните камъни – креснал Фердинанд, – това са
брилянти! Може ли един цар да подарява евтинджийски
камъни!“... Елеонора се разплакала, станала от масата,
закуската се разпаднала, участващите се разотишли..
13

15. Не мога да си спомня кога и къде се е случило това, но
Вера ни го е казвала няколко пъти. Било на един царски
прием в Русия. Сред поканените била и българската
делегация, начело с цар Фердинанд. В минутите преди
започването, когато всички се събрали, него го нямало...
Много притеснена, царица Елеонора почнала да го оправ-
дава: „Ах, Негово величество е толкова точен, че вероятно
нещо му се е случило.“ И като го видяла, че идва, за да го
подсети да се извини, запитала: „Нещо сериозно ли има,
Ваше величество, Вашето закъснение ни разтревожи, Вие,
който сте толкова точен...“ А той се обърнал към руския цар
и свитата около него и изтърсил: „La vièille ment!3 Нищо не
ми се е случило, просто закъснях!“ Ако бях на мястото на
Елеонора, щях да кажа „отвори се земьо, погълни ме!“
Нека да разкажем как са ставали баловете в двореца.
Главният интендант, който държал връзка с европейските
магазини, поръчвал примерно на една фирма във Виена – на
едикоя си дата, за честването на тезоименния ден на Негово
величество трябва да се доставят комплект тоалети за
царицата, за княгините и за придворните дами, които вие
имате в списъка (в него били записани точно всички раз-
мери). Там не само трябвало да изготвят поръчания тоалет
(рокля, фуста, чорапи, ветрило, обувки, ръкавици до лакътя,
наметало), но всичко да бъде подбрано в един цвят – при-
мерно небесносин – и всички тоалети на групата клиентки
да си хармонират цветово и – много важно! – да не се пов-
тарят с дрехите, ушити миналата година. Някъде 15-20 дни
преди празника и Вера Хаканова, както другите, получавала
вкъщи грамадна кутия, в която били подредени всички неща
за бала.
3
Дъртата лъже!
14

16. Следва разказът на старата Хаканова: „В уречения ден
и час пред къщи спираше дворцовата карета. Аз предва-
рително бях приготвила на една табличка бонбони, слад-
киши, малки чашки с ликьор, за да почерпя кочияшите.
Излизаха комшиите, спираха се и минувачите по улицата. И
какво мислите – моята дъщеря, загърнала се с пелерина до
земята от най- прост док, притичва, качва се в каретата,
пуска перденцата и казва: „Карай бързо, че закъсняваме!“
„Вера, мамина, защо правиш така, ами съседите не могат да
ти се порадват“. „Мамо, грехота е да парадирам, ти знаеш ли
какви бедни, гладни хора има. Как кашлят туберкулозните
дечица, които посетихме в приюта миналата седмица...“
Преди една Цветница госпожа Вера ми донесе
подарък – един поднос с купчина бели сладкиши, правени
лично от нея. „А-а-а, това са годенишките курабии. Те ни
ожениха!“ – разказа Георги Желязков. По време на войната
царица Елеонора и някоя от придворните й дами посеща-
вали болниците с ранени войници. Веднъж Вера видяла на
едно легло встрани от вратата някакъв ранен, спряла се до
него и го попитала има ли нужда от нещо, например да
напише писмо на близките си, тя би му го написала. „Аз
няма на кого да пиша. Нямам никакви близки.“ – отвърнал
раненият. Това я трогнало. Продължили да говорят, тя
разбрала, че насреща й е културен човек, и за да не скучае,
му предложила да му изпрати някоя книга за четене. „С
голямо удоволствие“ – казал той. Заедно с книгата получил
и подносче с годенишки курабии.
Последвали благодарности, оздравяване, срещи...
Докато един ден адвокатът Георги Желязков посетил г-жа
Ана д-р Хаканова и поискал ръката на дъщеря й Вера.
Разбира се, че му отказали – че кой е той, дето даже няма и
семейство – на 4 години останал кръгъл сирак, – а и клони
15

17. към червените! През 1907 г. той е бил изключен от
Университета заради освиркването на царя пред Народния
театър. Това било мнението и на Марийка, и на Стефан.
Обеднялата аристокрация не искала да се смеша с
простолюдието... Без да вдига скандали, Вера само казала на
майка си: „Имаш си една стара мома Марийка, сега ще си
имаш и една стара мома Вера.“
За съдбата на Марийка вече никой не си спомня, никой
не знае как живя тази журналистка. Много красива, знаеща
няколко езика, свиреща отлично на пиано и най-важното –
обладаваща необикновен мецосопран, Марийка завършва с
отличен успех Музикалното училище и дава един голям,
много престижен концерт, на който присъства културният
елит на София. Отзивите на тогавашните музикални
авторитети Добри Христов, Маестро Георги Атанасов и др.
са високи, те заявяват, че младата певица може веднага да
бъде назначена в операта, да пее у нас и в чужбина. Само че
един друг авторитет, Петър Михов, заявява: „Аз не искам да
се въртиш в този кръг на гуляйджии, избирай: или с мен,
или с тях.“ Марийка избира него. Тя скъсва с музиката и
става журналистка – сътрудничи на вестник „Мир“, на
различни културни вестници, които плащат много малко, но
поддържат самочувствието й на културна аристократка.
Връх на бедата й или начало на всички последващи беди е
гибелта на Петър Михов.
Деец на Вътрешната македоно-одринска революционна
организация, организирал Велешкия революционен район на
ВМОРО, през 1902 г. той е арестуван и затворен в “Кур-
шумли хан“ в Скопие, където турските власти инсценират
самоубийството му. Но Марийка НЕ ВЯРВА, че Петър е
мъртъв, тя го чака цял живот...
16

18. Вера Желязкова
17

19. Седмица след разговора между майка и дъщеря по
въпроса за старите моми Вера се поразболява нещо, вдига
малка температура, но лекарят на двореца предписва „да
пази къщата“. В продължение на един месец всеки ден
царица Елеонора идва с каретата у тях да я види.
Като продължило боледуването, лекарят извиква май-
ката и й казва: „Вашата дъщеря е болна от „нервна тубер-
кулоза“. Трябва да се намерят причините и да се отстранят,
иначе развитието ще достигне до истинска туберкулоза.“
Хаканова лично отива на пощата и телеграфира: „Мили
Георги, Вера тежко болна, ела веднага. Мама Анка“. Георги
Желязков пристига в София и, както се шегувахме у нас,
връчва на бабата кутията с бонбоните, на сестрата – букета с
цветята, а на болната – една мъжка прегръдка. За една
седмица тя оздравява,, температурата й изчезва, цветът на
лицето й се възвръща.. Когато съобщава в двореца, че си
подава оставката и ще отиде да живее с мъжа си във Варна,
Вера получава неочаквано „благоволение“
„Сватбата ще се състои в църквата „Св. Св. Седмо-
численици“ и ние с царицата ще бъдем кумове“, казва цар
Фердинанд.“ „В никакъв случай! – скача Георги. – Аз в
църква няма да се венчея и няма да допусна Фердинанд да се
тупа в гърдите, че е подчинил един комунист.“
Вера казва на Елеонора какъв проблем възниква и
Фердинанд, като разбрал,че сватбата се гласи не в църква, а
вкъщи, отказва да кумува. Елеонора става кума, а сватбата е
в апартамента, в който живеели...
Като станали отделно семейство и щели да живеят във
Варна, възникнал въпросът за наследството – за 25-стайната
къща (на това място сега се издига Телефонната палата на
София).
18

20. Издания на Вестник за жената
19

21. Продали я, разделили парите на четири и Вера веднага
си купила една много хубава къща във Варна. Ана, Марийка
и Стефан се посъветвали с техния добър познат – министъра
на финансите – къде да си вложат парите. Било тежкото
време на инфлациите, когато германците натоварвали една
количка с пачки банкноти и отивали с нея да си купят един
хляб... Той ги посъветвал да ги внесат в една унгарска банка,
защото тя изглеждала най-солидна. Внесли ги. След шест
месеца банката фалирала... (Ей тъй се управлявали
финансите и на Царство България!)
Веднъж баща ми донесе билети за тържествено утро в
Народния театър по повод някаква кръгла годишнина на
Иван Вазов. Отидохме всичките – и нашето семейство, и г-
жа Хаканова. Но как отидохме – за нея бяхме поръчали
файтон (имаше още файтони в София – рядко, но се
намираха). И представете си, Хаканова и файтонджията се
познаха! И поведоха разговор... Докато ние нагласяхме на
стъпалото на файтона един по един краката й, за да я
вдигнем да седне на седалката, файтонджията се обърна и
рече „Море Акановице, Акановице, каква беше като
перперуга, а сега каква си станала.“ Тежко въздишайки и от
физическото напрежение, и от мъка, че я познаха как е
изпаднала, тя отговори: „Ех, бай Славе, едно време бях като
перперуга, ама сега станах като жаба...“
Но матинето в Народния театър беше бляскаво, всички
големи артисти на България изпълниха някои от най-
известните стихотворения на Вазов. И госпожа Хаканова,
която е била лично позната с него, беше неизказано доволна
и много пъти повтаряше: „Господин Ганчо ми направи
такава добрина, все едно построи манастир...“
20

22. Георги Желязков
Докато са във Варна, Вера и Георги Желязкови живеят
от неговите хонорари като адвокат. Десетилетия по-късно,
като ми даваше една френска книга, от нея изпадна някакво
листче. Това беше преведен от нея откъс от някой от светов-
ните енциклопедисти, който пишеше за демокрацията, за
това, че силната държава трябва да създава условия за демо-
крация.
„Аз помагах на Георги да обогатява пледоариите си с
откъси от световната литература – каза Вера – Тогава много
неща още не бяха преведени на български и съдиите не ги
знаеха.“..
Та, във Варна от време на време на гости на младото
семейство идват от Евксиноград княгините Евдокия и
21

23. Надежда. Имат какво да си спомнят, като са израснали с
госпожа Вера. Разговорите текат приятно, тя подава на
масата лека вечеря, става вече късно и им предлага да
преспят у тях – в стаята за гости има голямо двойно легло и
княгините се настаняват удобно в него. На другата сутрин
Георги предупреждава жена си, че ще имат гостенин от
Съветска Русия. Това е Васил Коларов (тогава генерален
секретар на Коминтерна), който пристига нелегално с лодка
от Одеса, облечен като учител по музика, с тъмносини очила
и с един куп нотни албуми под мишница. Тъкмо е
страшното време след 9 юнския преврат. Желязкови
посрещнат Коларов, нагостяват го и вечерта го настаняват
да спи в леглото, дето предната нощ са спали княгините.
Следващата задача е по-сложна: г-жа Желязкова трябва да
пътува заедно с Васил Коларов за София. „Вера – поръчва
Георги, – ако ви арестуват, ако има опасност да стрелят
срещу Васил Коларов, ти ще застанеш пред него – те теб
няма да посмеят да те закачат.“ „Добре, Георги“, казва Вера.
Още на гара Горна Оряховица някакъв офицер познава
Коларов, арестуват и него, и Вера и тръгват с обратния влак
към Варна. „Защо Вие сте се заела да ескортирате този
човек?“, пита някакъв висш полицай. “Аз случайно пътувах
в купето с него“, казва тя. “Не е вярно, Вашият мъж призна,
че той ви е изпратил да го придружавате“. „Той може да ви е
казал каквото си поискате, но аз ви казвам, че пътувах в
купето, без да знам кои са другите пътници.“
Арестуваният Васил Коларов е затворен в ареста на
казармата във Варна. Властта, която го преследва, още не
знае, че той е генерален секретар на Коминтерна. На другия
ден пристигат Георги Димитров и жена му Любица
Ивошевич. И Вера отново приготвя вечеря и настанява
гостите си в същата стая, на същото легло...
22

24. Георги Димитров
Васил Коларов със съпругата си
Люба Ивошевич
На сутринта Георги Желязков завежда Георги
Димитров в ареста в VIII приморски полк и казва на
началника: „Тука е пристигнал братовчедът на Васил
Коларов. Разреши им свиждане, разбира се, във ваше
присъствие, да се видят за малко“. Разрешил. Влизат в
стаята, в която присъства младичкият офицер Боян Бянов.
Георги Димитров сяда до Васил Коларов на леглото,
застлано със сиво войнишко одеяло, допират глави и в
течение на половин час Коларов предава директивите на
Коминтерна: България веднага да реагира на
превратаджиите, да се вдигне въоръжено въстание. „А през
това време – припомня Георги Желязков – аз на висок глас
разказвах на Боян всички нецензурни вицове, които знаех,
23

25. смеейки се високо, за да не достигне до него и думичка от
това, дето двамата си говорят.“
Двайсет и три години по-късно, една вечер през 1946 г.,
когато съпрузите Желязкови вече се канят да си лягат в
софийския си апартамент, на вратата се звъни. Двама млади
мъже им носят покана за държавния прием в двореца и
казват, че долу ги чака кола. Разстоянието от жилището на
ул. „Искър“ 19 до приема е една педя, но „другарите
Желязкови“ са извозени и въведени в салоните на двореца.
Спомняла ли си е нещо от пребиваването си тук госпожа
Вера?... В този миг и Георги Димитров, и Васил Коларов
идват при двамата, поздравяват ги най-сърдечно, спомнят си
тяхното едновремешно гостоприемство. И не само това –
припомнят, че във Варна, където Георги отговарял за
прехвърлянето на нелегални през Черно море, двамата
съпрузи развивали голяма дейност.
Но момента, в който Коларов бил освободен от ареста,
било крайно наложително той да пътува за София. И отново
Вера тръгнала с него. Този път не ги арестували.
Изпълнявайки указанието, тя го предала на непознат
нелегален другар на 5-те кюшета... и веднага се върнала.
Желязкови продали къщата си във Варна и си купили
апартамент в София. Според тогавашните възгледи
домакинята трябвало да има слугинче. “Всяка домакиня –
казваше старата Хаканова – трябва непременно да бъде
научена от майка си да работи всичко вкъщи – и да готви, и
да прави туршии, сладка, компоти, баници, козунаци, да
чисти, да поддържа градинка, да шие и да бродира, защото
когато търсят мома за омъжване, хората си казват: тя е от
добро семейство, майка й я е „изпекла“ хубаво, ще може да
ръководи домакинството на мъжа си, да учи слугите си и да
изисква от тях.
24

26. Но Вера, като е научена да прави всичко вкъщи, трябва
за престиж да има домашна помощничка. Отива тя на
слугинския пазар, харесва едно момиченце на около 12
години, спазарява се с майка му какво то ще работи, колко
тя ще му плаща и го завежда вкъщи. И още в първите дни и
тя, и Георги така обикват малката Добринка, че я записват в
прогимназията и Вера, вместо да получи помощ, се
натоварва още повече. По някакъв повод изпратиха малкото
момиченце да донесе нещо за ядене на г-жа Хаканова и то
веднага легна и на нейното сърце. Тя често питаше как се
учи Добринка, как живеят вкъщи... „Защото, госпожа Руске,
аз от децата си съм имала много тревоги – особено от
Стефан. – сподели майката. – Той беше във военното
училище, когато, за да не отиде да воюва на фронта, си
простреля крака... Че грижи за това да оздравее, че да
избегне военния съд, че да не се разчуе... След това той се
ожени за едно момиче, родиха си дъщеричка и толкова лошо
живяха, че като се разведоха, майката смени името и
фамилията на детето и направи всичко Стефан да не може да
го вижда. А той се интересува само от ядене и пиене. И така
аз съм без внучета. Такава ми била съдбата...“
Може би трябваше да бъда по-строга майка, но аз ги
жалех, че са сираци… Нали си ги чувала да казват: „ние в
детството си сме живели много добре, свикнали сме само на
хубавото, затова през целия си живот сме нещастни.“ А виж,
случаят с този решителен баща, дето „отрязал“ сина си и той
влязъл във верния път… Не си ли чувала тая история – тя е
много известна. Един почитан търговец изпратил сина си да
следва в Германия, но синът го ударил на живот. И няколко
пъти, вместо да се похвали с хубави бележки, младежът
приплаквал за още пари… Накрая поставил ултиматум: ако
не ми изпратите еди каква си сума, ще се убия. Вероятно е
25

27. бил хлътнал на комар. И какво мислиш – бащата лично
отишъл в пощата и написал телеграма „УБИЙ СЕ!“
Телеграмата имала потресаващо въздействие. Синът си дал
сметка, че родителите му не са милионери, че те му
изпращат пари, като правят големи икономии вкъщи, и той
трябва да бъде достоен за тях. Постъпил на работа,
завършил университета, без да иска повече нито лев, и като
се върнал в България, като основал своя кантора, окачил
телеграмата в рамка на видно място на стената.
В 1938 г. татко купи радио. Сега, като си спомням,
всеки от нас имаше собствена важна причина да му се
радва – братчето ми, защото слушаше приказките, четени в
детския радиочас от артиста Никола Балабанов, аз – защото
се опивах от валсовете на Щраус, родителите ми – защото
следяха с тревога международното положение. Но изглежда,
че най-доволен е бил Георги Желязков. През цялото време
на войната, когато полицията запечатваше бутоните на
радиоапаратите на гражданите, за да не могат да слушат
Радио Лондон и Радио Москва, когато екипи полицаи са
влизали по всяко време на деня и нощта у тях да проверяват
слушат ли радио, той им е показвал – „Нямам радио,
гледайте, нямам!“
А привечер, идвайки у нас с тасчетата храна за старата
Хакановица, те оглеждали улицата, двора ни и спокойно
„заемаха местата си“ в нашата кухня, край радиото.
Понякога или моите родители, или те помолваха моя милост
да излезе да види има ли някой подслушвач край сградата.
Слава богу, нямаше. Но нашето жилище се ползваше с
уважение, защото съседите знаеха, че у нас живее „дворцова
дама“. За именния й ден, за Коледа, Великден и други
големи празници у нея гостуваха много видни хора – веднъж
даже госпожа Евдокия Богдан Филова идва. Аз изпълнявах
26

28. задачата да отварям входната врата и да поднасям на гостите
бонбони (които те донасяха). Само че, докато в стаята се
водеха светски разговори, в кухнята на масата лежеше
картата с отбелязаните завоювани градове и държави.
Веднъж г-жа Хаканова ме помоли да занеса на
госпожица Марийка някаква книга или вестник. Като се
качих на втория етаж на къщата, попаднах в един хол, дето
по навика на онова време вратите на стаите не бяха
затворени. През полуотворената врата на стаята на Марийка
видях, че тя е коленичила пред един „самодеен олтар“ –
едно табло със снимката на хубав мъж, с кръст и иконка.
Досрамя ме. Почаках, докато тя се молеше. „Аз коленича
пред твоята любов, аз моля Бога да се върнеш...“ Вдигнах
лек шум във вестибюла, Марийка чу, излезе, покани ме в
стаята си и ми каза: „Ето това е моят мъж. Като дойде да ме
вземе, ще отидем на сватбено пътешествие в Париж, ако
искаш и тебе ще вземем с нас.“ Върнах се вкъщи и разказах
на мама какво видях и чух. „Тя е луда, горката. Толкова
години толкова хора – и свои, и чужди й казват, че той е
мъртъв, а тя не иска да повярва“ – рече мама.
Случи се така, че госпожица Марийка не дойде при
майка си няколко дни подред. Отидоха до стаята й, но тя бе
заключена. След това Марийка се появи, затвориха се двете,
дълго говориха и когато тя си отиде, старата Хаканова дойде
при мама да се изплаче... По някое време след смъртта на
Петър Михов някакъв негов приятел и съратник написал
едно писмо до Марийка, молейки я за парична помощ. Тя
„изгребала“ всички малки сумички, които имала, и му ги
пратила, твърдо убедена, че от съображение за секретност
той посредничи между нея и Петър. И оттогава започнало
системно изнудване – тя пести пари и праща „на любимия
мъж“, посредникът благодари с витиевати фрази, на които
27

29. тя вярва. Марийка получаваше от майка си една четвърт от
пенсията й, за да си плаща наема, а за всичко друго
трябваше да си печели сама пари. Един път тя помоли мама
да й сипе една чиния с ядене, защото била много заета и не
успяла да си сготви. Но по начина, по който дъвчеше и
гълташе едрите залъци, ние с мама разбрахме, че тя не е яла
от няколко дена.
През 1939 г. един ден г-жа Хаканова и двете й дъщери
ни поканиха с мама в стаята й да видим „едно музейно
бижу“, защото са принудени да го продадат. Това беше една
много изящна златна табакера, в горния десен край с
инкрустиран платинен герб. Тя е била подарена от цар
Фердинанд на д-р Хаканов за израждането на
престолонаследника, бъдещия цар Борис ІІІ. След един час
дойде някаква богата полякиня, купи табакерата и я отнесе.
Мама изказа съжаление, че ценната реликва ще напусне
България, но трите жени с пълно разбиране казаха, че тия
220 000 лв. (равностойността по онова време на един
четиристаен апартамент), които са получили за нея, ще им
помогнат да решат някои много важни проблеми.
Когато продадоха златната табакера на д-р Хаканов и
Марийка взела своята четвърт, тя се качила на влака и
заминала за Париж. Намерила адреса. Позвънила. Показал се
приятелят и се затюхкал: „Какъв лош късмет, госпожице
Хаканова, Петър е в командировка в Лондон за два месеца и
от съображения за секретност не ми е оставил адреса си.“
Повярвала на „лошия си късмет„, нещастната жена веднага
отишла на гарата да си купи обратен билет за София, без
изобщо да види Париж, без да спре в хотела си. Първото
нещо, като се върна, беше, че се довери и оплака на майка
си – хем похарчи пари, хем не го видя. И никакъв съвет на
28

30. майка й не измени на йота убеждението й, че Петър я обича
и ще дойде при нея. Гибелна любов!
Вера Желязкова тайно от майка си продължаваше
своята благотворителна дейност. Тя посещаваше някои от
богатските си роднини, получаваше от тях хубави стари
дрехи, свиваше ги в денкове и ги изпращаше на няколко
определени адреси в провинцията. И строго беше
предупредила получателите, като й пишат, писмата им да
бъдат „без никакви благодарности“. Само веднъж тя
направи изключение и ни прочете едно писмо. Имаше един
„подопечен“ белогвардеец, който в началото на войната
проявил патриотизма си и полицията го изселила. Вера му
пратила колет. Той й писал: „Ура, стал Сливен знаменит, с
тех пор как в нем Орлов сидит!“ Тогава разбрахме, че тя
дружи и с руснаци...
Мама влезе вкъщи и направо отиде и почука на вратата
на г-жа Хаканова. Като влезе при нея, тя разтвори пакета,
който носеше и каза: „Исках най-напред да покажа на Вас
какво съм си купила“. „Хм“, рекох си аз, „плат някакъв“. Но
старата госпожа възхитена възкликна: „Ох, госпожа Руске,
чудесен плат си си купила, вносен е, нали?“ „Английски!“
„Ето, познах по качеството. Виж, сега ще го смачкам в
шепата си и като го пусна той сам ще се оправи. Така се
проверява доброто качество. Само че трябва да си намериш
много добра шивачка. Слушай, не прави икономия. Добре
ушитата дреха подчертава красотата на плата. Да бъдеш
господарка в този костюм!“ „Защото мама смята“, вмеси се в
разговора току-що влязлата госпожа Вера – „че сегашната
мода не е добра...“ „Ами да“, каза Хаканова, „сега всички са
облечени еднакво. Едно време като вървеше жената, по
облеклото й си личеше дама ли е тя, господарка ли е, или
слугиня.“
29

31. След това, след всяко връщане от проба при някакъв
известен шивач, мама споделяше със старомодната, но все
още ценена арбитърка на красотата, какви чужбински
журнали е гледала, какви са тенденциите на модата. И
когато се върна вкъщи, облечена в новия тъмносин костюм,
с бяла блузка, всички й честитяха, че била станала
„господарка“.
„Цецка пиленце, ела да чуеш една приказка, която ще
разкажа на майка ти, да я знаеш и ти.“ Признавам, не помня
добре приказката, арабска ли беше, турска ли, но смисълът и
поуката ми се врязаха завинаги. Каквито и изпитания,
страдания и мъки се стоварваха на главния герой, накрая той
казваше „одагичер“ – и това ще мине. Много пъти, при
някоя неприятност вкъщи, все някой от нас, посочвайки с
глава към стаята на старата мъдра жена, казваше с усмивка
„одагичер“.
В онези години се случи един много голям скандал, за
който софиянци, по-правилно софиянки се разделиха на две
в мнението си за това кой е виновен. Не знам как плъзна
слухът, че един високопоставен чиновник от Външното
министерство поканил една своя позната да пият кафе в
сладкарница „България“. Това беше най-новото, елегантно,
модерно заведение в столицата. Прозорците му бяха просто
остъклена стена и отвън се виждаше всичко. Та една позната
на този чиновник позвънила по телефона на жена му: „Ти
кърпиш чорапи вкъщи, а знаеш ли къде е мъжът ти, с коя е и
какво правят?“ В миг освирепялата съпруга дотичала, влязла
в сладкарницата, спряла се до масата и вдигнала скандал.
Говореше се нещо за плесници, за клетви… На следния ден
чиновникът, както и трябвало, си подал оставката и подал
заявление за развод. „Ама това е толкова невинно нещо –
кафе, да пиеш кафе, и то не тайно, пред очите на целия
30

32. град“ – вълнуваше се госпожа Вера. „Как може съпругата да
се държи така. Ако трябва да се карат и да се бият у дома, но
той е висш чиновник и не може да го злепоставяш“ –
добавяше Марийка. „Най-лошо е постъпила приятелката“ –
наблегна майка им. „Със своето обаждане по телефона тя е
станала причина не само за скандала, но и затова две дечица
в досегашното благополучно семейство да останат без
баща.“ С моя детски акъл тогава аз започнах да преценявам
справедливо ли е когато жена ти кърпи чорапи вкъщи
(защото тогава чорапите се кърпеха във всички семейства)
ти да каниш която и да е позната на сладкарница – при това
„България“. И тая съпруга толкова ли е глупава, че отива да
се излага пред чуждите хора. За подлата постъпка на
„приятелката“ всички бяхме единодушни.
Моето братче Петърчо беше много добро дете, но… не
можеше да говори. Разбираше какво му казваме, но в
отговор казваше някакви нечленоразделни звуци „люнгу-
люнгу“. Нито лекарите разбираха какво му е, нито
молитвите, четени в църкви и манастири, нищо не
помагаше. И веднъж, както бяхме двамата във вестибюла,
той каза две цели свързани изречения. Аз така се развиках,
че и мама дотича, и госпожа Хаканова отвори широко
вратата на стаята си. „Петьо проговори, проговори!“ „Не
викай, да не го стреснеш. Кажи, мойто момче, кажи ми бабо
Анке!“ От този момент четиригодишният Петърчо
проговори всичко – изговаряше правилно думите,
подреждаше изреченията, просто оздравя детето.
„Госпожа Руске, ще трябва да направиш курбан“ – каза
г-жа Хаканова.
Приготовленията за курбана не можеха да бъдат като
на село – нямаше откъде да вземем казани, канчета, гюмове.
Мама направи всичко като за женски жур – баници,
31

33. сладкиши, бисквити, сиропи, чай. Взехме от съседите
столове, чинии, прибори. Двете дъщери на Хаканова
дойдоха от по-рано, за да помагат да разтеглим масите, да
наместим столовете, да подредят вазите с цветя. Аз дежурях
на вратата. По някое време отварям на звъна и съседката
Ганева ми връчва един голям букет. “Ама ние вече нямаме
свободни вази, а гостите ще донесат още цветя“ – вълнувам
се аз. “А аз ще донеса още вази“ – казва тя и отива в своя
апартамент. “Цецинко, коя е тази госпожа?“ – пита ме
госпожа Вера. „Майката на Ваня и Милка.“ “Но тя е много,
много хубава, как не сме я виждали досега. Госпожа Руске,
моля ви, направете така, че Георги, като дойде, да седне до
нея. Това ще му достави голямо удоволствие.“ И Георги
наистина седна до майката на моите другарки и аз тогава
„видях“ каква необикновена красавица е тя – с големите си
топли кафяви очи, с буйната си вълниста черна коса, с лице
като праскова, осветено от интелигентност и доброта.
Докато старата Хаканова режеше в кухнята някакъв
специален сладкиш, аз чух как двете й дъщери си разменяха
доброжелателни закачки за това какъв хубав е този курбан
за Георги, особено при такава очарователна съседка. Тука в
моята главица започнаха да се появяват съмнения. Как може
съпругът да говори с жена, с която току-що са го запознали
(още не употребявах думите „да флиртува“) и жена му,
вместо да ревнува, се радва, че той изпитва удоволствие от
това ново познанство! Да, ако я сравниш със съпругата,
която направи скандала в сладкарница “България“, коя ще
спечели по точки?
Горещ летен ден. Два часа след обед. Някой дискретно
звъни на вратата. Отварям – един много възрастен, красив,
интелигентен и елегантен мъж (просто лорд) ми казва:
„Искам да говоря с г-жа Хаканова“. Влизайки в светския тон
32

34. на разговора, аз, тогавашното хлапе, му казах, че много
съжалявам, но тя спи и той трябва да дойде друг път, защото
аз не мога да я събудя“. „Аз много ви моля да я събудите.
Дошъл съм от чужбина...“ Оставям го в антрето, влизам във
вестибюла, чукам на вратата и, за да се изфукам, казвам на
френски: „Един господин настоява да ви събудя...“. „Един
господин“, извиква силно той, „льо женерал Ганчев!“
Хаканова се почувства като гръмната! Веднага ме помоли да
покана гостенина да седне във вестибюла и да вляза да й
помогна. Тя си вчеса косата, напудри си лицето, сложи си
празничното жабо с брошката със скъпоценен камък, огледа
стаята дали е добре подредена и се появи на вратата.
Срещата между двамата беше затрогваща. „Ето къде
живея“ – показа тя стаята – „тука ми е писалището, тука
столовата, тука дневната. Единствената ми радост е, че уча
това дете на френски. Цецка, нали ще ни кажеш онова
стихотворение на Виктор Юго!“ Когато „льо женерал
Ганчев“ си отиде, Хаканова ни показа един плик – той и
донесъл лично писмо от цар Фердинанд. „Ние много хубаво
си поговорихме с генерала за младите години. Ех, минало...
Но добре, че още ме помнят... Сега ще трябва да напиша на
царя един хубав отговор...“
Една вечер баща ми отишъл при г-жа Хаканова и казал:
„Бабо Анке, няма да ми се сърдиш, но ние ще трябва да се
разделим с тебе. Вече 10 години, откакто живееш у нас.
Децата пораснаха и не може повече да спим четирима в една
стая.“ „Ба какò, ба какò!“ – реагирала по старешки баба
Анка, – „Разбирам, ама ако може – намерете ми стая някъде
близо до вас. Аз толкова свикнах с вас, толкова ви обичам,
като мои родни деца.“ За добър късмет намерихме стая на
съседната улица „Аксаков“ в една едноетажна къща до
студентската менза. Всеки обед, като отивах да купя хляб от
33

35. фурната, която беше на отсрещния тротоар, Хаканова ме
чакаше на отворения прозорец на своята стая. Ние
продължавахме да споделяме всичко, както когато тя
живееше под нашия покрив. Мама ходеше да я види и уж
всичко знаеше за готварството от дългото си съжителство с
тази многоопитна жена, често се случваше да научи някоя
нова тайна... Разбира се, Вера и Георги Желязкови
продължаваха да идват „на радио“ в нашата кухня. Това –
докато почнаха бомбардировките.
През зимата на 1943 г., в началото на новогодишната
ваканция, ние се сбогувахме с баба Анка – с течение на
годините тя ни беше станала истинска баба. Баща ми беше
наел стая в едно софийско село, за да живеем защитени от
евентуални бомбардировки. Последва голямата бомбарди-
ровка на 10 януари 1944 г, при която ние от село гледахме
като на филм как англо-американските самолети хвърляха
бомбите над София – и през деня, и през нощта. В
суматохата не успяхме да разберем кои от близките ни хора
къде са... След това чухме от съкварталци, че при всяка
въздушна тревога госпожица Марийка извеждала майка си
от паянтовата къща и заедно с другите съседи отивали в
мазето на отсрещната 5-етажна солидна кооперация. Като
излезли оттам след поредната бомбардировка, някаква
съседка извикала: „Бабо Анке, ние да сме живи, къщите ни
изгоряха!“... Изгоряло всичко, даже една дрешка, една
нощница не останала. Георги Желязков натоварил жена си,
балдъзата и тъщата си и с тълпите бягащи софиянци се
озовали в някакво софийско село. Кметът наредил всички
избягали да бъдат настанени и нашите четирима
нещастници били напъхани в една стаичка – нямало храна,
не било отоплено, нямало завивки. „Това на какво прилича,
как ще живеем така!“ – разпищяла се Марийка.“ „Тогава –
34

36. спомняше си много пъти Вера – с кротък глас се обади
мама: „Не се сърдете, мили, това е божие наказание, трябва
да му се подчиним“. Това били последните й думи.
Прочетохме във вестника едно малко каренце –
некролог за смъртта на Ана д-р Хаканова. Плакахме. След
Девети септември 1944 г. софиянци се върнаха в
разрушения, обгорен град. Ходихме на мястото на пожара на
последното жилище на тази необикновенна жена. Само
камъни и пепел. Изгорели бяха и мебелите – прекрасното
трюмо от абанос, с дърворезба като врата на църковен олтар,
с огледало до тавана, и великолепния бюфет от орехово
дърво, пълен с чинии от английски порцелан, и дивана, на
който сядаха толкова много известни гости, и голямата маса
с натрупани на купчинки списания, и „моята слабост“ –
скритото и изваждано само веднъж в годината, за да се
проветри, ветрило от грамадни щраусови пера с блестящи
седефени дръжки. Едва тогава аз установих в колко хубава
обстановка е живеела госпожа Хаканова, а и аз, бидейки
често в стаята й. Но, разбира се, много по-важно, бих
подчертала определящо, решаващо, беше присъствието на
самата стопанка на стаята.
Много мили, радостни, сърдечни бяха срещите ни с
двете дъщери Хаканови. Една сутрин Георги Желязков
дойде вкъщи (те, разбира се, имаха вече радио) и сподели с
майка ми: „Госпожа Руске, предложиха ми да ме назначат
главен обвинител на Народния съд“. И докато ние с мама да
реагираме, той продължи: “И аз отказах. Ами нали половин
София е пълна с аристократи – роднини на жена ми, те ще я
обсадят, ще й падат на колене, ще я молят да ходатайства
пред мен. Не-е, жена ми ми е по-скъпа от всички на света!“
Веднъж, когато Вера и Георги бяха на гости у нас, аз
започнах да разказвам колко ми е интересен романът
35

37. „Тихият Дон“ от Шолохов, който току-що се беше появил в
книжните магазини. „Знам, аз съм го чела няколко пъти“,
каза Вера, и кротичко обясни, че по времето на войната
някакви полицаи-цензори два-три пъти идвали у тях да го
конфискуват и тя ги убедила, че това не е политическо
четиво, а литература с голямо културно значение, и тя им
дава честната си дума, че няма да го дава на други да го
четат, нито ще споделя с когото и да било, че го чете. Те й
повярвали и й го оставили. Тогава аз, може би нетактично, я
запитах вярно ли е това, което научих, че по време на
процеса на Вапцаров тя се е явила в съда като свидетел на
неговата защита. „Да, вярно е, ТРЯБВАШЕ да го направя!“ –
каза тя и приключи този разговор...
На ул. „Цар Шишман“, там, където сега е 133 училище,
едно време имаше една голяма механа. В нея идваха
интелектуалци от целия град. Собственикът бай Димитър ги
познаваше лично и им подбираше специални вина. Една
привечер баща ми ме изпрати да купя един литър вино, за да
почерпи Георги и Вера Желязкови. Като влизам в механата,
виждам на най-близката до входа маса чичо Георги.
Подадох шишето на бай Димитър, посочих му Георги
Желязков и весело казах: „Дай ми от виното, дето сега ще ги
черпим ние вкъщи“. И след това попитах: „А къде е госпожа
Вера?“ „Чакам я, ще дойде всеки момент“, каза Желязков и
като се обърна към механджията, му каза: „Ти нали
познаваш моята Вера?“
„Познавам я“, отговори бай Димитър „ЖЕНА-СЪРЦЕ!“
На другия ден споделих с нашите какво определение
даде бай Димитър на Вера Желязкова и на всички ни се видя
толкова истинско, толкова точно, че много пъти след това,
като станеше дума за Вера, казвахме Жената-сърце!
36

38. Много години по-късно някой от роднините на
Хаканови ни разказа, че след 9 септември 1944 г.
злополучният посредник приел госпожица Марийка в
луксозния си кабинет в София и й казал, че много, много й
благодари за помощта, която тя му е оказвала, че той
съвестно си е отбелязвал през годините всеки запис от нея.
Сега е получил някаква значителна сума – нещо като
емигрантско обезщетение от държавата – и я пита как да й
се отплати – като й даде наведнъж цялата сума, или като й
направи доживотна пенсия. Що се отнася до Петър, тя
трябва да е разбрала, че той отдавна е „на другия свят“.
Марийка Хаканова се изправя насреща му и гордо му казва:
„Аз от вас нищо не искам. Вие разбихте живота ми. Какво
повече да говорим!“ И си излиза.
Но гордостта си е гордост, а все пак трябва да се плаща
наем, да се яде, особено когато мама е умряла и няма вече
помощ от нейната пенсия. Следват години на мизерия, на
отчаяние. Как да се обръща за помощ към всеки от близките
й, от познатите й, които в продължение на години й казваха,
че е луда, загдето не иска да повярва в смъртта на любимия
човек! Тогава един журналист от старата гвардия й предлага
да сключат договор – той да я гледа до края на живота й, а
тя да му остави цялата си архива –много документи, писма
на исторически личности, на културни дейци. Тя обитаваше
една стая на ъгъла на бул. „Витоша“ и „Солунска“ и хазаите
й се отнасяли много лошо с нея. Смъртта й просто е била
избавление.
Изкушавам се накрая да разкажа за моята сватба. Ние с
Михаил искахме тя да не бъде по старите традиции, искахме
малко, но млади гости. Но понеже този ден по календара бил
на свети Григор, съпрузите Желязкови дошли... на имен ден
на баща ми Ганчо. Радост, честитки, тостове. “Пожелавам ви
37

39. такава любов, каквато имахме ние с Вера“, каза Георги.
„Вие знаете ли каква жена е тя! В целия свят няма друга
като нея. Аз два пъти съм бягал, веднъж за една година,
веднъж – за две, и тя ме чакаше.“ „Да – потвърди тя, – при
това нямаше нито писмо, нито каквато и да е вест жив ли е,
но аз знаех, че ще си дойде“.
„Когато избягах първия път, нямаше никакво време да
й се обадя, просто ме срещнаха двама другари и ми казаха:
„Полицията отива в момента у вас да те арестува, на еди кое
си място на брега е лодката за Одеса, тебе чакат, за да
тръгнете“. „Хвърлих се аз в лодката, а те не успели хляб да
сложат, само една пита кашкавал и няколко дини. Че като ни
замъчи една жажда, че трябваше да се научим как се пишка
и ака...„ „Георги, мили, не бива на сватба да се говорят
такива неща“ „Ама чакай, бе Вера, аз трябва да им обясня на
тези млади хора как се пътува с дни за Съветска Русия,
когато морето е бурно и лодкарят заклина вятъра да спре...“
Не знам какво запомниха гостите ни от нашата сватба,
но ние с мъжа ми помнехме благословията на Георги
Желязков.
Много мил спомен ми са няколкото картички от г-жа
Вера.
Мила ми Цецка, честит хубавия твой пролетен
празник, старинната римска Флоралия в чест на богинята
Флора. Най-горещи пожелания за теб и скъпите ти близки
от твоята любяща леля Вера. Цецка, виж каква красота
има в най-великата художница – природата!
Цветница 1957.
38

40. Мила ми Цецка,
от все сърце ви честитя второто сладко момченце.
Тази млада щастлива родителска двойка толкова много ми
заприлича на Вас, затова Ви я изпращам. С най-горещи
благопожелания и с моята дълбока преданност. 1957 г.
април. Вера
Честит имен ден, скъпа Цецка! Най-топли пожелания
за Вас двама и за сладките Ви дечица. Целува те твоя
любяща Вера.... 6ІV.1958 г.
При последната ми среща с Вера Желязкова, когато
вече Георги го нямаше, тя ми се похвали, че току-що се
омъжила внучката й Жанка (Добринка имаше две деца –
Жанка и Живко), че тя й подарила едно хубаво кристално
огледало в художествено изработена сребърна рамка,
„защото нали любовта прави хората богати.“
Моля, драги читатели, повярвайте, че всяка дума в този
разказ е истинска, че тука няма измишльотини, че описа-
нието на случките е напълно автентично. Десет години са
три хиляди шестстотин и петдесет дни и през това време аз
съм трупала трохичка по трохичка впечатления и поуки и у
мене е назрявала мисълта, че край нас живеят необикновени
хора, които, въпреки смяната на политическите режими, по
всяко време, при всички обстоятелства с човещината си
озаряват света.
39